Публикувано на: 26 март, 2012

Преподобният Самюел Парис се тревожел, че дъщеря му полудява. Лудостта била чест гостенин в рода му, но неговата Бети била твърде млада, за да я погълне старческото умопомрачение на предците му. Деветгодишното момиче винаги било крехко, деликатно и болнаво дете, но никога преди не било показвало признаци на умствената болест, връхлетяла поколения от семейство Парис. В последно време обаче имало явни знаци, че умът на бедното момиче се влошава. Нямало друго обяснение за нейната разсеяност, празния й поглед, небрежността й и особено непокорството й.

Подобно на много други момичета в Салем Вилидж, Бети прекарвала голяма част от времето си без надзор в компанията на робинята Титуба. Самюел Парис притежавал тази наполовина африканка, наполовина карибска индианка и нейния съпруг Джон отдавна, още от пристигането си в Барбадос, и им имал доверие. Той довел робите със себе си в колонията Масачузетс Бей, когато приел поста на пастор в новата църква в Салем Вилидж, и макар Титуба да била сприхава и мързелива, той без притеснения я оставил да се грижи за неговото дете и племенницата му, 11-годишната Абигейл. Съмнявал се, че Титуба би оказала лошо влияние на момичето.

Преподобният Самюел Парис

Преподобният Самюел Парис

Парис прогонил мисълта за влошаващото се състояние на Бети от ума си, влизайки в молитвения дом на Салем Вилидж. Няма друго такова място като Салем Вилидж, помислил си той, славещо се със своенравна репутация и атмосфера наподобяваща на студена война. Градчето било разделено от политически и икономически разкол на два лагера, с Парис по средата.

Пристъпвайки в студения молитвен дом, Парис изроптал тихичко, докато се оглеждал за дърва за огрев. Градчето би трябвало да го снабдява с достатъчно дърва през зимата, но половината от паството му било пропуснало да даде своя десятък. Алтернативата била да събира дърва сам, но това означавало да се откаже от една част от договора си, а той нямал намерение да отстъпва повече.

Враждата била започнала дълго преди Парис да пристигне от Барбадос. Всъщност, тя започва още преди той да бъде роден. Наречен на светия град Йерусалим, Салем е основан през 1626 година от английски търговци, които се възползвали от естественото пристанище и изобилието на риба в местността. С нарастването на пуританското движение в Англия, все по-потисканите пуритани започват да емигрират в колонията Масачузетс Бей, за да построят Града на хълма, обещан им от водача на първите заселници Джон Уинтроп. Разположен недалеч от Бостън, но не и твърде близо за спокойствие на пуританите, градът просперирал. Въпреки индианските набези, Салем като цяло бил приятно място за живот. Малко суров, може би, но на пуританите така им харесвало. Тяхната мисия била да върнат църквата в първоначалния й вид, създаден от Исус Христос, а земните развлечения, като светската литература и забавления, само биха ги отклонили от целта им. Пуританите не празнували дори езическите празници като Коледа или Марди Гра (Сирни заговезни/Прошка или Мазния вторник, както е известен празника в католицизма).

С процъфтяването на Салем все повече семейства се преместват в покрайнините на града в местност, наричана неофициално „Салемските ферми“. Фермите все още били под юрисдикцията на града и подлежали на теократичните правила на тамошната църква, но с времето разделението между гражданите и фермерите ставало все по-явно. От фермерите се очаквало да плащат данъци за издръжка на Салемската църква и трябвало да изпращат хора да охраняват града – оставяйки собствените си имоти незащитени. Декларации, молби, петиции и писма летели напред-назад между града и фермите, тъй като последните искали да получат независимост, а гражданите отказвали да отслабят контрола си.

Религиозните удобства също изиграват роля в развитието на враждата и точно покрай тях Самюел Парис бил замесен в нея. Без тяхна собствена църква, жителите на Салемските ферми трябвало да идват два пъти седмично в молитвения дом в Салем, намиращ се на доста голямо разстояние от домовете им. Според пуританската вяра, и съответно теокрацията в Масачузетс Бей, основаването на църква не е толкова просто като издигането на сграда. Пуританската църква е нещо много повече от обикновена къща за богослужения. Църквата и нейните водачи диктували обществената политика, социалните нрави, назначавали общински служители и като цяло налагали настроението в общността. През 17-и век в Масачузетс не съществувало разделение между църквата и държавата. Десятъкът наложен на фермерите бил значителен източник на доходи за Църквата в Салем и искането им да построят свой собствен храм не било посрещнато с блага усмивка. Първата молба за издигането на църква в покрайнините на Салем е отправена през 1660 година от група фермери, пълноправни членове на Салемската църква. Искането им било посрещнато с мълчание; втората молба с отказ, третата с отлагане, а следващите попаднали в комитети и станали предмет на безкрайни обсъждания.

Все пак, през 1672 година Салем Вилидж, както стават известни Фермите, получава разрешение да събере данъци за построяването на молитвен дом и наемането на пастор. Църковното членство в пуританското общество е привилегия само на малцина. Онези, които не са членове на църквата, се считат за паство и са „задължени да издържат духовенството с материалните си блага и да посещават службите, в които се тълкува Божието слово, но самата църква, като елитен кадър на обществото, се събира отделно… за да споделя привилегията на ритуала на причастието“, пишат историците Пол Бойер и Стивън Нисенбаум в книгата „Обсебеният Салем“.

Първият пастор на Салем Вилидж е преподобният Джеймс Бейли, който пристига през октомври 1672 година. Неопитният Бейли не можел да се мери с могъщите сили в Салем, противопоставящи се на неговото духовенство. Не след дълго той попаднал под ударите на опозицията за нещо толкова дребно, като пропускането на семейните молитви в собствения му дом. Анти-Бейли силите спрели да плащат данъците си, докато не докарали бедния човек почти до просешка тояга.

В крайна сметка на Бейли му писнало от фермите, града и духовенството като цяло и напуснал Салем. Впоследствие станал доктор в Роксбъри, Масачузетс.

След него дошъл Джордж Бъроуз, но неговият престой в Салем бил не по-малко бурен от този на Бейли. Бъроуз издържал две години и напуснал, за да стане пастор в щата Мейн. Последвал го неръкоположеният пастор Диодат Ларсън. В църквата отново се надигнал раздор и опитът на Ларсън да бъде ръкоположен пропаднал. Той си тръгнал и след дълго търсене и продължителни преговори Самюел Парис се съгласил да напусне слънчевия Барбадос, за да дойде в колонията Масачузетс Бей и в Салем Вилидж.

Той не взел това съдбовно решение с лека ръка. Парис знаел, че ще бъде забъркан в битки. Не очаквал друго, тъй като в живота под строгия морален кодекс на пуританите не е предвиден отдушник за враждебността и агресията. Това, в комбинация с пуританската вяра, че всеки човек е длъжен да следи за благочестието на съседа си, прави конфликтите неизбежни. Онова, което не очаквал е, че ще трябва да се бори с Дявола. И съвсем не предполагал, че именно хората в собствения му дом ще доведат Сатаната в Салем Вилидж.

Титуба

Подобно на своя господар, Титуба също се тревожела от случващото се в дома на Парис. Тя изпитвала истинска привързаност към малката Бети и нейната братовчедка Абигейл Уилямс, но без да знае, че лудостта е проклятието на семейството се страхувала повече, че собствените й действия са причинили беда на г-ца Бети. Животът на Титуба в Масачузетс бил труден, особено през зимата. Тя била родена и израснала в Барбадос, където е толкова горещо, че дори робите на плантациите почиват през деня, за да не изнемогват от жега. Но тук в Масачузетс било по-студено, отколкото си представяла. Дори през лятото било хладно, тъй като девствените гори пречели на слънцето да докосне земята. Освен това студът означавал, че няма извинение за мързела.

Тя не смятала преподобния Парис за лош човек. Той й позволявал да държи в колибата си бяла покривка, цветя и тенекиени фигурки, представляващи олтар на божеството Обатала, създател на човечеството и владетел на земята, според вярата на нейния народ Йоруба. Той уважавал способността й да прави мехлеми от местните растения и начина, по който се грижи за Бети, когато е болна. И най-важното, Парис умеел да я оставя на мира. Тя имала определени задължения, но пасторът бил твърде зает с енорията си и рядко забелязвал дали подът е изметен или чаршафите са сменени. Г-жа Парис била също толкова заета със задълженията си на съпругата на пастор. Пуританите вярват, че е нужно да съблюдават съседите си, но не от доброта, а по-скоро от половинчата загриженост за душите си, и никой не бил по-деен в общността от г-жа Парис. Така че грижата за дома, двете момичета и техните приятелки се паднала на Титуба. И тя се възползвала от това. Разказвала с часове на момичетата за красивите бели плажове на Барбадос и за тъй сладката и изобилна захарна тръстика. Те слушали като омагьосани разказите й за вещици, предсказващи бъдещето, които лекуват болните с билки и тамян. Момичетата задавали толкова много въпроси за магията, вещиците и ясновидството, че тя накрая се пречупила и им показала как да счупят прясно кокошо яйце – от бяла кокошка – така че белтъкът да обгърне водата и да послужи за кристална топка за предсказване на бъдещето.

Титуба разказва историите си на момичетата

Титуба разказва историите си на момичетата

Това било рисковано занимание, разбира се, и момичетата го знаели. Пазели тайната от всеки извън техния малък кръг, защото осъзнавали, че ако ги хванат, според строгия пуритански кодекс ги очаква камшик, последван от часове на молитви и дни на пости. Но това правело всичко още по-вълнуващо. За Титуба също. Потайността придала правдивост на нейните истории. Тайните срещи в енорийския дом в отсъствието на преподобния и неговата съпруга служели като отдушник на тези потиснати млади жени, минаващи през страданията на пубертета, без друга възможност за облекчаване на стреса. Повечето от тях живеели в тесни домове с многочленни семейства и често споделяли леглото със сестрите си. Уединението е анатема за пуританите, защото хората прегрешават именно в самотата си. Разговорите за промяната в техните тела и умове били нещо необичайно. Много от тези въпроси можели да обсъждат единствено тайно с приятелките си.

Много от момичетата, подобно на Бети, долавяли вихрещата се в градчето тиха война между сладките приказки с Титуба и уроците в дома и църквата. Идеята, че флиртуват с дявола и вероятно рискуват безсмъртната си душа притеснявала някои и вълнувала други, в зависимост от тяхното разбиране на предопределеността. Пуританите вярват, че Бог е решил съдбата им дълго преди да се родят, така че дали ще бъдат спасени не зависи от действията им на земята. Това не е извинение за своеволия, разбира се, тъй като Бог е наложил правила за земния живот и да тръгнеш против Неговата воля означава сигурна покана за Божествено възмездие.

Абигейл била по-палава от братовчедка си и гледала на черната магия и предсказанията като на игра. Макар Аби да не виждала нищо лошо в тях, Бети била преследвана от чувство за вина и страх заради дяволиите им. Срамежливата и покорна Бети не била в състояние да спре вудуто и се страхувала да признае на баща си. Конфликтът я разкъсвал отвътре и започнал да се проявява и физически. Станала бледа и слаба, не можела да се храни и започнала да забравя задълженията си. Понякога изглеждала сякаш сънува наяве и когато се „събудела“ започвала да пищи. На въпросите защо се държи така отговаряла гневно или с недомлъвки.

Поведението на Бети рано или късно щяло да доведе до Титуба. Поне така си мислела робинята. Все пак, нали точно тя била научила момичетата да предсказват бъдещето и как да разберат имената на бъдещите си съпрузи, гледайки в яйчения белтък. Титуба била тази, която разказвала за вуду и за духовете, обитаващи дърветата и реките. Тя самата не вярвала напълно в тези неща, но за впечатлителните млади дами на Салем подобни истории изглеждали не само възможни, но и доста вероятни. В крайна сметка Ан Пътнам Младата била експерт в Книгата на Откровението, благодарение обсебената й от темата за Страшния съд майка, и именно Ан подкрепяла с жар всичките твърдения на Титуба.

Когато Сара Коул, чудеща се „с какво ще се занимава любимият й“, видяла ковчег в псевдо кристалната топка, сякаш адът избухнал за тези момичета. Точно тогава Бети започнала да се държи странно. Титуба се тревожела, че става въпрос за магия.

Господарят Парис никога не би допуснал това и би побеснял, ако разбере. Затова Титуба се опитала да улови демона, като изпече магически кейк от ръжено брашно, смесено с урината на Бети и Абигейл. Тя нахранила кучето с него с надеждата, че песът ще я отведе до човека, омагьосал девойките. Но кучето просто се помотало безцелно наоколо и накрая хукнало да гони един заек в гората.

Стояща над ведрото с вода за миене на чинии, Титуба претегляла на ум възможностите си, когато от една от стаите на енорийския дом се разнесъл звук, подобен на вледеняващия писък на банши.

Ръката на злото

Елизабет Парис лежала на пода, ръцете и краката й се мятали във въздуха и слюнки хвърчали от устата й. Тя била преобърнала масата за хранене, счупвайки керамичната кана, при което била порязала ръката си. Наблизо стояла Абигейл Уилямс и я гледала с широко отворени очи и зяпнала уста.

„Върви доведи господаря Парис“ – казала Титуба на момичето и Аби изтичала от стаята.

Титуба коленичила до гърчещото се момиче и се опитала да го успокои. Успяла да грабне кървящата ръка на Бети и да я увие с кърпичка. Раната не била сериозна, само одраскване. Бети бавно започнала да се отпуска и докато Парис и Абигейл стигнат в стаята, вече спяла в ръцете на Титуба. Парис се огледал и видял пораженията в стаята. Досега се бил опитвал да запази тайната в собствения си дом, но повече не можел да го прави. Изпратил Абигейл да доведе доктор Григс, градският лекар в Салем.

Доктор Григс пристигнал след повече от час и изслушал внимателно симптомите на Бети. Парис му казал, че забравя задълженията си, гледа втренчено в една точка и когато се осъзнае, започва да крещи. Отказва да сведе глава по време на молитва, казал Парис, споделяйки най-лошия симптом. Точно в този момент Бети се изправила в леглото си, погледнала наобиколилите я възрастни и започнала да реве като магаре. После отметнала завивките си, застанала на четири крака и залаяла като куче.

Григс зяпнал пастора в почуда. Той не бил суеверен по природа и се смятал за учен, така че не бил склонен да прави прибързани заключения. Но, все пак, това със сигурно не било епилепсия. Не било и Танцът на свети Витий (хорея на Сиденхам). Григс останал още няколко дни в Салем Вилидж, изучавайки Бети, а после и Абигейл, която започнала да показва същите симптоми. Не можел да си обясни какво става. Те ядели същата храна като всички останали. Не излизали много и не били ухапани от животно. Момичетата го уверили, че не са пили бира или сайдер и наистина не миришели на алкохол. Бети и Аби не успявали да му обяснят поведението си, но един човек, с когото Григс се консултирал тайно, забелязал, че момичетата се държат така, както биха се държали деца оставени без дисциплина. Може би най-доброто лекарство щял да се окаже здравият пердах? Григс игнорирал този съвет и извикал преподобния Парис.

„Преподобни Парис, страхувам се, че Ръката на злото е над тях“ – казал Григс тъжно.

„Магия?“ - попитал невярващо Парис.

Котън Медър

Котън Медър

Страхът от магии се бил уталожил в последните години, след почти пет века енергично преследване на вещици. Наистина, дори влиятелният пуритански духовник Котън Медър бе писал за опита си с магьосничество в неговата църква в Бостън, но възможно ли е това да се случи тук, чудел се Парис. Как е бил поканен Дяволът в неговия дом, за да поквари децата му? Какъв грях бил извършил, че така да разгневи Господ и Той да оттегли закрилата си. Нима борбата му с онези, все още подкрепящи управлението на град Салем, е довела до това?

След като Григс си тръгнал, Парис пристъпил към лавицата с книги. Издърпал памфлета на Медър „Паметни провидения, свързани с магии и обсебване“, публикуван в Кембридж щата Масачузетс през 1689 година.

В него Медър описва демоничното обсебване на едно бостънско семейство, което впоследствие е проследено до тяхна съседка, която ги била омагьосала. Децата били подхвърляни наоколо и се огъвали под странни ъгли, имитирали животни, крещели сквернословия и показвали много от симптомите на Бети и Абигейл. Парис прочел отново истеричната тирада на Медър и забелязал, че бостънският духовник показва нищожно съжаление към жената, набедена за вещица.

„Заподозряната болна жена, чието име е Гловър… даде такова окаяно описание за себе си, че те намериха за нужно да я поставят под опеката на тъмничаря“ – пише Медър. – „Гудуин (бащата на жертвата) нямаше никакво доказателство срещу нея; но вещицата не намери сили да отрече интереса си в омагьосването на децата; и когато я попитаха вярва ли в Бог, отговорът й бе твърде богохулен и ужасен, за да бъде описан от моето перо“.

Парис оставил книгата настрана, разтревожен от мисълта, че някой от собственото му паство би могъл да е омагьосал децата. Върнал се при Бети точно навреме, за да я завари в средата на един от пристъпите й. Сграбчил я за раменете и я разтърсил нежно, за да й привлече вниманието. По брадичката й потекла слюнка и тя го погледнала с широко отворени очи.

„Какво е това що те измъчва?“ – попитал Парис. - „Кой е?“

Бети не казала нищо, но вместо това измучала като теле. Парис повторил:

„Кой те измъчва? Някой тук ли?“

Бети завъртяла очи и се втренчила в Парис, но сякаш не го виждала.

„Нима е…“ – Парис се огледал, без да може да си спомни името на никого от паството си. Очите му се спрели на Титуба, люлееща се напред-назад с почти изпадналата в кататония Абигейл в скута й. – „Титуба ли е?“.

За секунда очите на Бети се задържали върху неговите. Тя била изненадана да чуе определено име; никой досега не го бил правил, само й задавали общи въпроси.

„О, Титуба… тя… Титуба“ – казала Бети и отново млъкнала.

За Парис това било достатъчно добро доказателство. Той нежно положил дъщеря си в леглото и се приближил към робинята. Изпадналата в паника Титуба заговорила без да мисли. Казала на Парис за магическия кейк и за собствените й опасения за направена магия. Извън себе си от ярост, Парис чул единствено признание за магьосничество. Наредил на съпругата си да доведе полицията. Титуба била отведена във вериги.

Мировите съдии

Магьосничеството било твърде важен въпрос, за да бъде оставен на решението на един пастор в разделена църква, и Парис го знаел. Щял да има нужда от помощ в разследването на твърденията и в разпитването на обвиняемата. Той надлежно съобщил в град Салем за обвиненията и поискал случаят да бъде поет от мирови съдия. Само за дни бедствието прераснало от личен медицински проблем на семейство Парис в правен проблем за цялата колония. През 17-и век било трудно да се постави граница между закона и религията в щата Масачузетс; всъщност, такава нямало. Демоничните обсебвания можели да се разглеждат както в съда, така и в молитвения дом. Що се отнася до Салемските вещици, мъжете в расо взели нещата в ръцете си.

Първият молитвен дом на Салем Вилидж

Първият молитвен дом на Салем Вилидж

Двама мирови съдии – най-близките служебни лица от малкото такива в Масачузетс – пристигнали от града в селския молитвен дом, всеки от тях с различни очаквания, желания и вярвания. И двамата били добри пуритани, разбира се, но единият – Джон Хоторн, бил може би малко по-ревностен от колегата си, Джонатан Коруин. Никой от тях нямал правна подготовка, но като членове на законодателната власт в колонията, били квалифицирани не по-малко от всеки друг да разпитат Титуба и още няколко набедени вещици. В колонията Масачузетс Бей нямало съдии с официална правна подготовка. Всъщност такива не се намирали никъде в Новия свят.

Когато се разчуло, че в Салем са открити вещици, мировите съдии започнали да проучват как най-добре да подходят към разследването. Първо, разбира се, прочели Библията, която споменава магьосничеството само мимоходом и не дава определение на термина. Сетне хвърлили поглед в историческата литература, като „Чук за вещиците“ (1486 г.), „Дискурс за прокълнатото изкуство на магьосничеството“ (1608 г.), творбата на Инкрийз Медър „Есе за записките на прочути провидения“, и не на последно място – „Последни паметни провидения“ на неговия син Котън Медър.

Щом Хоторн и Коруин пристигнали в Салем Вилидж през март 1692 година, те се срещнали с пастора и лидерите в селото, за да им обяснят процеса. Проблемът на мировите съдии бил как точно да докажат магьосничеството. Лесно били постигнали съгласие, че заподозрените трябва да бъдат прегледани за „вещерски цицки“ – всякакви белези по телата им, които една вещица би могла да използва, за да кърми демон. Най-доброто доказателство за магьосничество е самопризнанието на вещицата, но мъченията веднага били отхвърлени като средство за изтръгване на такова. Ако няма самопризнание, физическите доказателства, които биха могли да бъдат тествани на практика, са почти толкова добри.

Спектрални доказателства също ще бъдат допускани, казал Хоторн. Причините и последствията ще бъдат считани за установени, когато има доказателство за проклятие и за резултата от него. Хоторн нарекъл това „вреда последвана от гняв“. С други думи, случай с гавга между съседи, последвана от смъртта на кравата на един от тях, би бил счетен за достатъчно доказателство, че другият съсед е магьосник. Не на последно място, Хоторн и Коруин щели да започнат с предпоставката, че Дяволът не може да използва „невинна“ форма, за да причинява зло. Така, ако вещицата се яви в съня на жертвата и я измъчва, то вещицата не би могла да бъде невинна.

Разпит и преглед на вещица

Разпит и преглед на вещица

Свръхестествени способности у подсъдимите или съответно тяхна слабост в сфера смятана за свята, също са доказателство за магьосничество. Неспособността да бъде изречена Божията молитва без грешка означава, че Дяволът контролира езика на подсъдимия и е очевидно доказателство за вината му.

Двама видни учени, занимаващи се с феномена на Салемския лов на вещици, наблягат на факта, че не е честно просто да пренебрегнем доказателствата, приемани от съдиите, като наивни и суеверни. Бойер и Нисенбаум посочват в своята книга „Обсебеният Салем“, че магьосничеството се считало за незаконно както по Божиите, така и по английските закони и постановления в Масачузетс, но било много трудно за доказване обвинение.

„Причината за това е, че злите действия, на които почиват обвиненията, не са извършени физически от вещиците, а от неуловими духове, които понякога биха могли да приемат тяхната форма. Престъплението лежи в първоначалната спогодба, в която лицето е разрешило на дявола да приеме неговата или нейната човешка форма, или в упълномощаването му да върши определени актове на вреда“.

След като излагат основните правила на разследването, Хоторн, Коруин и Парис се заемат да изгонят Дявола от Салем.

Вещицата Сара

Ако в Салем Вилидж имало вещица, това вероятно била Сара Гуд. Тази заядлива женица имала нрав, който само Дяволът можел да обича. Благоверната Сара Гуд нямала никаква собственост; допълвала мизерния доход на своя съпруг-работник, като просела от къща на къща. Сара обичала да пуши тютюн, внасян с търговски кораби от южните колонии, и рядко я виждали без лулата й. Гъстият тютюнев дим бил придал на очите й набръчкан, крив поглед, още повече допринасящ за приликата й с вещица. Отдавна се подозирало, че Сара е внесла злото в Салем Вилидж; хората все още вярвали, че тя е отговорна за скорошната епидемия от едра шарка.

Когато Ан Пътнам Младата била повалена от болест, подобна на тази на Бети и Абигейл, пастор Парис разбрал, че Титуба няма как да е отговорна за омагьосването й. Той я попитал дали Сара Гуд я измъчва.

„Видях духа на Сара Гуд, който наистина ме изтормози страшно“ – казала му Ан. - „Не знаех името й до преди 27-и февруари, а после тя ми каза, че се казва Сара Гуд, и сетне ме бодеше и щипеше ужасно“.

„Това всичко ли е, дете?“ – попитал Парис.

„След това се появи няколко пъти и силно настояваше да пиша в нейната книга“ – добавила Ан.

Парис разбрал това твърдение като доказателство, че Сара Гуд се е опитала да накара 12-годишното дете да се подпише, отказвайки се от душата си.

Сетне Парис се срещнал със 17-годишната Елизабет Хъбард, която също изглежда била омагьосана.

„Сара Гуд дойде при мен боса и с разголени крака“ – казала Елизабет на Парис. - „Бодеше ме и ме щипеше. Вярвам, че Сара Гуд ме е омагьосала“.

Процесът срещу Сара Гуд

Процесът срещу Сара Гуд

Мировите съдии наредили бременната Сара Гуд да бъде арестувана и доведена за разпит. Вещицата била изкарана във вериги пред почти цялото село, за да отговори на обвиненията. При влизането й в молитвения дом омагьосаните момичета – вече наброяващи около дузина – избухнали в измъчени писъци. Гърчели се сякаш от болка, причинена им от щипане и убождане с игли.

„Сара Гуд, с какъв зъл дух имаш отношения?“ – попитал Хоторн, навеждайки се над унижената жена от амвона.

„С никакъв“ - отговорила жената. Момичетата надали агонизиращ писък.

„Защо нараняваш тези деца?“ – попитал той.

„Аз не ги наранявам“ – умоляващо казала тя.

Тогава Хоторн се обърнал към момичетата, които малко се били успокоили. Накарал децата да погледнат Гуд и ги попитал дали тя е тази, която ги е измъчвала. Те отново започнали да крещят продължително. Някои паднали на пода, гърчещи се в спазми, а други просто ридаели. Хоторн сметнал това за достатъчно убедително доказателство.

„Сара Гуд, нима не виждаш какво си сторила?“ – попитал той. – „Защо не ни кажеш истината? Защо измъчваш тези деца така?“.

Почти без никаква емоция, сякаш знаела че каузата й е изгубена, Сара отрекла отново обвиненията, казвайки че не е измъчвала децата и не е наемала друг да го стори. Хоторн упорствал. Кой тогава ги наранява, попитал той.

„Сара Осбърн“ – казала Сара, свивайки рамене. – „беше една от тях“.

Сара Гуд била обречена малко по-късно от показанията на съпругата на полицая, който я арестувал.

„Забелязах Сара Гуд тази сутрин“ - казала Мери Херик. – „Една от ръцете й беше окървавена от малко под лакътя до китката. А видях ръцете й и предната вечер и тогава по тях нямаше следа от кръв“.

Хоторн попитал кога е станало това.

„Ами, бе в нощта, когато тя посети Елизабет Хъбард“ - отговорила Херик.

Изглежда страхът се бил вкопал здраво в семейството на Гуд. Нейният съпруг Уилям бил призован пред съдиите и разпитан. Той казал, че бил забелязал „брадавица или цицка малко под дясното й рамо“, която никога преди не бил виждал. Това очевидно бил дяволски белег. Дори дъщерята на Сара, Дороти Гуд, била призована да свидетелства срещу нея.

Хоторн описва по-късно нейните показания: „Дороти Гуд обвини майка си, че има три птици, които наранявали децата и омагьосвали хората“. Не са останали записки от делото, показващи как точно Хоторн е съумял да извлече тази информация от Дороти.

Раздухване на пламъците

Титуба приела, че е мъртва в момента когато я отвели окована в затвора в Ипсуич. Тя се била признала в магьосничество пред господаря си, а милостта със сигурност не била пуританска черта. Страховете й се задълбочили, когато Сара Осбърн била арестувана и хвърлена в затвора при нея. Щом арестували добри, набожни пуритани заради казаното от онези момичета, какви шансове имала тя, дивачка в техните очи?

Неволно обаче, страховете и възмущението проработили в нейна полза. Тъй като щяла да бъде обесена, Титуба решила, че няма да си отиде сама. Затова, когато я изправили пред Коруин и Хоторн за разпит, тя си признала, че е вещица.

За три дни робинята разгърнала невероятна история за среднощни сборища в гората, където вещиците от Салем правели магии и призовавали демони и питомци да вършат работата им. Тя разказала как Сара Гуд и Сара Осбърн я били научили на черните изкуства и как докарвали смърт и нещастие на враговете си.

“Господарката Гуд е много силна и ме завлече до дома на Пътнам, където ме накара да нараня бедното дете“ – признала тя. – „Качи ме на върлината си. Не знам как се озовахме там, защото не видях нито дървета, нито път, но изведнъж се намерихме пред къщата на Пътнам”.

Титуба разказала на заплененото паство как благоверната Гуд контролирала вълк, жълта птица и „едно нещо, цялото космато“. Сякаш за да потвърди историята й, Ан Пътнам се изправила и посочила към гредите на покрива, където била кацнала жълтата птица на Гуд. Това че никой освен омагьосаните момичета не можел да я види, не било от голямо значение. В крайна сметка това било доказателство.

„Разполагаща единствено с оръжието на робската си приспособимост, тя прихващала всяка реплика на мировите съдии и я раздухвала до неузнаваемост“ – пише историкът Марион Старки.

Сетне Титуба помолила за милост. Тя изразила съжаление, че е била принудена на нарани момичетата, но все пак тя самата била контролирана от вещица. Коруин и Хоторн приели самопризнанията на Титуба и я изпратили обратно в затвора. Тогава тя все още не знаела, че признанията са спасили живота й. В крайна сметка Сара Гуд щяла да бъде обесена, Сара Осбърн да умре от болест в затвора, а Титуба да бъде върната на господаря си.

Макар признанието на Титуба да спасило собствения й живот, то накарало хората в Салем да се чудят колко ли е голямо сборището на вещици сред тях. Трите жени, назовани от момичетата, вече били в затвора, но никой в Салем не бил толкова наивен да вярва, че дяволът е вече прогонен. Нужно било допълнително разследване.

Истерия

Ловът на вещици в Салем набирал скорост като лавина, спускаща се по билото на планина и събираща всичко след себе си. Притиснати за повече подробности, момичетата започнали да назовават още вещици. Дали защото вече не можели да се върнат назад, дали защото наистина вярвали, че са омагьосани, или просто били крайно отмъстителни, не е ясно, но каквато и да е причината, заразата се разпростирала, а жертвите ставали все по-нагли.

Ан Пътнам първа обвинила Марта Кори в магьосничество. Марта била съсухрена старица на около 70 години, чиято първоначална реакция на приказките за вещици в селото била да изкудкудяка насмешливо и да поклати глава.

„Дайте им мъж и всички ще се укротят“ – казала тя, пренебрегвайки слуховете.

Ан Пътнам, любимка и първа гордост и радост на майка си, не била свикнала да се отнасят с нея с подобно пренебрежение. Само ден след обидното изказване на бабата Ан започнала да бъде измъчвана от дух с „формата“ на Марта Кори.

Старицата била обречена от едно странно съвпадение.

Старейшините на града искали да бъдат сигурни преди да обвинят един член на църквата и ценен гражданин на Салем в магьосничество. Те попитали Ан, която се гърчела уж от убожданията и щипането на невидимия за всички, освен нея, дух на Кори, с какво е облечена „формата“. Ан се унесла за момент и после тъжно поклатила глава.

„Не мога да кажа“ – отговорила тя. – „Вещицата Кори ме е ослепила“.

Арестът на Марта Кори

Арестът на Марта Кори

Църковните настоятели не можели да оставят обвиненията на Ан непроверени и затова чинно се появили пред Марта Кори и й съобщили, че е обвинена в чародейство. Марта реагирала по същия начин, както когато чула за първи път, че в колонията върлуват вещици. Изсмяла се в лицата им. После се ядосала. Наругала старейшините и сетне им задала въпроса, който щял да я отведе право на бесилото:

„Можа ли да каже с какво съм облечена?“ – попитала тя, искайки същия отговор, който те потърсили от Ан.

Не, отговорили те, любопитни защо Кори им задава този въпрос.

„Знаех си“ – изкудкудякала Кори отново. – „Знаех си“.

В техните умове единствената причина Марта Кори да би могла да знае, че Ан Пътнам не може да каже с какво е облечена е, че тя била вещица. Още същия ден била издадена заповед за ареста й и полицията отвела един от най-здравомислещите хора в Салем окован във вериги.

Скоро към Марта Кори се присъединила Доркас Гуд, която била видяна от момичетата да лети из околността на „върлина“ и освен това се вмъквала в стаите им през нощта, за да ги хапе. Лукавата и страшна „вещица“ Доркас очевидно била нетипично мъдра за годините си. Тя се озовала в затвора при своята майка Сара Гуд едва на 5-годишна възраст.

Завръщането на Инкрийз Медър

Сър Уилям Фипс

Сър Уилям Фипс

Колонията Масачузетс Бей била в средата на друга криза, разиграваща се отвъд Атлантическия океан, далеч от Салем и неговата битка с дявола. Безкръвният бунт от 1689 година принуждава кралския губернатор – дърдорещ и сенилен старец, да си стегне куфарите. Водещият теолог на колонията Инкрийз Медър заминава на дълго пътуване до съда Сейнт Джеймс в Лондон, за да окаже натиск върху крал Джеймс ІІ да излъчи нов губернатор и нова харта. След години на усилено лобиране той получава и двете и се отправя обратно към Бостън с новоназначения губернатор сър Уилям Фипс. Хартата не била толкова про-пуританска, колкото Инкрийз и останалите колонисти се надявали, но била по-добре от нищо.

Но, докато колонията получи нова харта и губернатор, било невъзможно да се направи каквото и да е по въпроса с вещиците в Салем. Колонията не можела да свика съд, за да ги съди, затова вещиците били изпратени в затвор в Ипсуич в очакване на процеса. Ако колонистите решели да продължат с процеса, резултатите от него щели да бъдат анулирани и отменени веднага щом новата харта пристигнела от Англия.

Когато Фипс и Медър слизат от фрегатата „Нансъч“ в късната пролет на 1962 година, затворите в Салем се пръскали от вещици. Откакто момичетата били обвинили Марта Кори на 21 март, до края на април 23 души, сред които много видни жители на селото, били изпратени в Ипсуич в окови. В щата Мейн била изпратена хайка, за да арестува бившия салемски пастор Джордж Бъроуз, който бил описан от едно от момичетата като „малък черен духовник“, който ги измъчвал и боготворял Сатаната. Той бил върнат в Масачузетс в окови.

Дори пристигането на новия губернатор не успокоило хода на нещата. Фипс пристигнал на 14 май 1692 година и до края на месеца били арестувани и обвинени още 39 души.

Губернаторът се заел бързо за работа, за да успокои напрежението. Той не бил очаквал, че първата му криза в Новия свят ще бъде свързана с вещици, но се справил със ситуацията възхитително добре. Някои от обвинените били в затвора от няколко месеца и било повече от ясно, че трябва да се състави съд, който да даде ход на правосъдието. Фипс сформирал Съда на Ойър и Търминър и назначил лейтенант-губернатор Уилям Стотън за главен съдия.

Процесите

Бриджит Бишъп

Бриджит Бишъп

Първата вещица, чиято съдба щяла да бъде решена от Съда на Ойър и Търминър била Бриджит Бишъп, макар да била една от последните арестувани. Най-злата й магия се изразявала в това, че поразила мъжете в Салем със смъртоносния грях на Страстта, тъй като била привлекателна млада жена, пренебрегваща пуританския морал с облеклото си – скромна черна рокля и алено боне. Нейната „форма“ посещавала мъжете в Салем Вилидж посред нощ и ги скланяла към грях. А когато й се противели, сукубата на Бриджит Бишъп измъчвала злощастните си жертви.

Когато я довели пред Хоторн за разпит, Бишъп заявила, че не знае какво е това вещица, а чувайки обвиненията, завъртяла отвратено очи.

Омагьосаните млади дами на Салем направили същото, очевидно по заповед на Бриджит – както се сторило на Хоторн.

Това и нейният „ласкателен маниер към мъжете“, в комбинация с арогантното й „Не!“, когато Хоторн я запитал дали видът на агонизиращите млади дами я притеснява, подпечатали съдбата й.

Сега, месец по-късно, Бриджит отново била в Салем, този път в най-голяма градска зала, за да се бори за живота си.

Уилям Стейси, 36-годишен чифликчия, когото Бриджит била излекувала от едра шарка, бил първият свидетел срещу нея.

„Скоро след оздравяването ми“ - казал той на седемте съдии, - „Бриджит Бишъп ме нае да й свърша малко работа, за което ми даде три пенса. Парите ми се сториха добри. Но още в началото на работата посегнах към джоба си и парите ги нямаше“.

„Това ли е единственият път, когато ви омагьоса?“ – попитал главният съдия Уилям Стотън.

„Не, милорд. След известно време, през зимата, бях заспал и почувствах нещо между устните си“ – свидетелствал Стейси. – „Беше толкова студено, че се събудих и като седнах в леглото, видях благоверната Бишъп да седи в краката ми“.

Колективна въздишка помела публиката при мисълта как един добър пуритан е бил изкушен от подобен женски демон. Стотън задал следващия си въпрос:

„Какво се случи тогава?“.

„Тогава тя, или нейната форма, притисна дрехата си към краката си и скочи на леглото, сетне през стаята, и после изчезна“ – свидетелствал Стейси.

Уилям Стотън

Уилям Стотън

Всичко на всичко, 11 жители на Салем Вилидж – освен омагьосаните момичета – обвинили Бриджит Бишъп в магьосничество. Те я били виждали да лети на „върлина“ и знаели, че контролира котки и птици. Един човек я обвинил за инцидент, в който фургонът му паднал в дупка малко след като се бил карал с нея, а много други мъже се оплакали, че Бриджит ги е посещавала през нощта и ги е изкушавала. Друг свидетел, който бил работил в нейната кръчма, разказал, че бил виждал парцалени кукли и марионетки в мазето на къщата й.

Когато 42-годишният Самюел Грей свидетелствал, че е видял как формата на Бриджит Бишъп поглежда детето му, а после то залиняло и умряло, станало ясно, че похотливата кръчмарка, чието истинско провинение може би е била прекалената й суета, трябва да увисне на бесилото.

Лято в ада

В края на юни Съдът на Ойър и Търминър се събрал за втори път. Един от назначените съдии, Уилям Салтънсол, подал оставка след обесването на Бриджит Бишъп, притеснен от лекотата, с която съдът издал смъртната й присъда. Между 10 юни, когато Бишъп била обесена на вече познатия „Хълм на вещиците“, до 29 юни, когато съдът се събрал за второто си заседание, водещите духовници на Масачузетс, сред които Инкрийз и Котън Медър, били провели консултация помежду си и публикували памфлет, опитващ се да успокои кръвожадността на салемските обвинители.

„Ние преценяваме, че в преследването на тези и всички подобни магьосничества“ – пишели духовниците до губернатор Фипс, - „има критична и спешна нужда от предпазливост, за да не би твърде голямата доверчивост към неща, възможни единствено по волята на Дявола, да отвори врата към дълга поредица от злощастни последствия…“

В писмото „Доклад от консултацията на няколко духовници“ теолозите призовавали съда да не отсъжда единствено според думата на обвинителите. Спектралните доказателства са допустими, съветвали те, но не би трябвало да са единственото доказателство за изпращането на някого на бесилото.

Процес срещу жена, набедена за вещица

Процес срещу жена, набедена за вещица

Така, в края на юни, пет жени били изправени пред съда по обвинения в магьосничество. Сред тях била Ребека Нърс, една от най-видните жителки и член на църквата в Салем. Семейството на Нърс било доста влиятелно в селото и обвиненията срещу нея били повдигнати с не малко безпокойство. Главният й обвинител не било едно от омагьосаните момичета, а Ан Пътнам Старата, която отдавна изпитвала неприязън към Нърс и нейното семейство.

Благоверната Пътнам била мрачна и отмъстителна жена, а животът й пълнен с трудности и несгоди. Тя била погребвала деца и загубвала имущество, което доста се отразило на нейното умствено здраве и я направило податлива на видения, блянове и поличби. Крехкото състояние на ума й я правело сприхава и склонна към прищявки, което имало фатални последици за някои от обвинените. Старата Пътнам особено недолюбвала Ребека Нърс, което си проличало в нейните завладяващи, но крайно клетвопрестъпнически показания.

„Видението на Ребека Нърс ме връхлетя по най-страховит начин“ – свидетелствала тя пред вглъбената си публика. – „Тя се появи само във формата си и носеше малка, червена книга в ръка, в която настойчиво ме караше да пиша; и тъй като аз не се поддадох на адските й изкушения, тя ме заплаши, че ще изтръгне душата от тялото ми!“.

Увлечена от собствените си измислици, Ан направила ефектна пауза преди да продължи с обвиненията си.

„Тя богохулствено отрече светия Бог и силата на Исус Христос да спаси душата ми, както отрече и няколкото откъса от Светото писание, които й споменах, за да отблъсна дяволските й изкушения“.

Седнали в обичайните си места в молитвения дом, близките на подсъдимата не можели да повярват на ушите си. Едно било да слушат обвиненията на истерични момичета, но казаното от тази жена било пълно безумие. Журито със сигурност щяло да оневини тяхната благочестива майчица и да сложи край на този фарс.

Но Ан Пътнам не била свършила. Тя продължила да описва как формата на Ребека Нърс я била изтезавала дори по времето, когато истинската Ребека била разпитвана от Хоторн и Коруин.

„Бях най-страховито измъчвана от нея по времето на разпита й, до такава степен, че уважаемите съдии дадоха разрешение на съпруга ми да ме изнесе от молитвения дом“ – казала тя, потръпвайки при спомена за онзи ужасен мартенски ден. – „Веднага щом бях изнесена през вратите на молитвения дом, Всемогъщият Бог прояви милост и ме измъкна от лапите и челюстите на ръмжащите лъвове и мечки!“

Невярващо сумтене се разнесло от мястото на семейство Нърс, но Ан продължила невъзмутимо.

„От тогава досега бях оставена на мира“ – завършила тя. – „В момента, в който уважаемите съдии прочетоха показанията ми, аз отново бях нападната и изтезавана от старата си мъчителка Ребека Нърс“.

Изслушвайки обвиненията срещу Благоверната Нърс и четиримата други обвинени в същия ден, съдът се оттеглил да обмисли присъдата си. От една страна разполагали с обвиненията на толкова много хора, включително и тези на злощастните момичета, според които някакъв мъж в черна роба шепнел в ухото на подсъдимата по време на заседанието. Те твърдели, че жълта птица кълвяла вещерската цицка между пръстите на ръката й. От друга страна, единствено момичетата били виждали мъжа и птицата, а Ребека Нърс била болна на легло през последните няколко месеца. Тя винаги била толкова благочестива и богобоязлива жена, а не развратна кръчмарка като Бриджит Бишъп или ужасна жена като Сара Гуд. Ребека Нърс била стожер на обществото; тя не би могла да бъде вещица. Журито обсъдило въпроса надълго и нашироко и решили да оневинят Ребека.

Когато съобщили решението си на Стотън, съдията строго ги изгледал от мястото си.

„Нима не взехте предвид думите на самата подсъдима, когато каза: „Какво? Тези хора сега ме обвиняват? Та те бяха едни от нас!“. Това не е ли признание за вина?“.

Заседателите погледнали Ребека Нърс в очакване да каже нещо, да обясни какво е имала предвид с „те бяха едни от нас“. Но Ребека била стара и уморена след дългия изтощителен ден. Освен това била доста глуха и не осъзнала, че от нея се иска обяснение. Тя стояла мълчаливо, втренчена в съдията. Когато не отговорила, някои от заседателите зашепнали помежду си и председателят на журито Томас Фиск помолил съда за разрешение да преразгледат присъдата си. Само след няколко минути те се върнали в залата и обявили Ребека за виновна в черно магьосничество. Подобно на останалите, тя била осъдена на смърт чрез обесване.

Правосъдието се раздавало светкавично в колонията Масачузетс Бей и единствено губернатор Фипс можел да спаси Ребека. Нейното семейство нямало намерение да се предаде без борба и апелирало към губернатора за помилване. Фипс взел под внимание напредналата й възраст и благочестивия й живот, и отменил присъдата й. Но Стотън бил твърдо решен да освободи Салем от вещиците и лобирал усилено срещу решението на Фипс. Преди заповедта за помилване да стигне в Ипсуич и Ребека Нърс да бъде освободена, губернаторът я отменил.

На 19 юли Сара Гуд, Ребека Нърс, Сузана Мартин, Елизабет Хоу и Сара Уайлдс били отведена на Хълма на вещиците. Последните думи на Сара Гуд, докато я приканвали да се признае за вещица, били пълни с отрова: „Аз съм вещица, колкото вие сте магьосник и ако отнемете живота ми, Бог ще ви накара да пиете кръв“.

Ребека Нърс се качила на бесилото, чудейки се какъв грях е извършила, за да ядоса Бог толкова много, че той да реши да отнеме живота й по този начин.

Третото заседание на съда в началото на август приключило по подобен начин. Джордж Бъроуз, който бил напуснал Салем преди години, премествайки се в щата Мейн, бил доведен обратно във вериги и осъден като магьосник. Джон и Елизабет Проктър – двама от най-преданите защитници на Ребека Нърс – били осъдени за магьосничество и Джон бил обесен в края на август заедно с Бъроуз, Джон Уилард, Джордж Джейкъбс и Марта Кериър. Елизабет Проктър също била осъдена, но пощадили живота й, защото била бременна.

Процесът срещу Джордж Джейкъбс

Процесът срещу Джордж Джейкъбс

В началото на септември още шест жени били осъдени на смърт за черна магия. Десет дни по-късно ги последвали още девет души. Петима от тях се признали за виновни, за да спасят живота си, но в края на месеца всички останали били мъртви.

Джайлс Кори

Джайлс Кори

Джайлс Кори

Преди съпругата му да бъде затворена като вещица фермерът Джайлс Кори искал да отиде в Салем Вилидж, за да гледа съдебното представление. Марта, която била не по-малко борбена от 80-годишния си съпруг, свидетелствала по-късно, че била скрила седлото му, но Джайлс тръгнал въпреки това.

Дългогодишен противник на Томас Пътнам, чийто съпруга и дъщеря били очевидно омагьосани, Кори искал да присъства на разпитите на Титуба, Сара Гуд и Сара Осбърн, не защото вярвал че са вещици, а защото вече бил отявлен публичен критик на цялата история и последиците от нея.

Кори бил един от малкото хора, осмелил се още в началото да изкаже мнението, че един здрав пердах ще отърве завинаги момичетата от техните демони.

Кори и Пътнам били врагове още от дните на пастор Джордж Бейли в Салем Вилидж. Затова за никого не било изненада, че Ан Пътнам Старата обвинила жената на стария си съперник в магьосничество.

След като вкарали съпругата му в затвора Джайлс Кори бил призован пред съда, за да се изправи срещу обвиненията на семейство Пътнам, според които той ги бил омагьосвал няколко пъти в миналото.

Разпитът през април бил чисто формален. Ан Пътнам свидетелствала с обичайните си описания на това как формата на Кори е поискала от нея да се подпише в книгата му и когато тя отказала, той започнал да я щипе и боде. Сетне, 19-годишната Мърси Луис заявила, че е преживяла същото, а Сара Бибър настояла, че е видяла как Джайлс тормози Мърси Луис, Ан Пътнам и Мери Уолкот. Изправен пред тези уличаващи обвинения, Джайлс Кори се озовал при жена си в затвора. Двамата прекарали там пет мъчителни месеца в очакване на пристигането на губернатор Фипс и създаването на Съда на Ойер и Търминър.

Преди още съпругата му да се озове в съда, Кори вече имал доста добра представа какво го очаква и решил че не иска да има нищо общо. Не желаел да пледира за виновен и да се остави на милостта на съда и добре разбирал, че съпротивата няма да му донесе нищо добро. Той бил гледал обесването на Бриджит Бишъп в началото на юни и на другите, които я последвали в средата на юли и средата на август. Когато го изправили за разпит на 8 септември знаел, че няма да доживее да види октомври.

Заставайки пред съдиите, Кори направил единственото, за което се сетил. Отказал да пледира каквото и да е. Според английските закони, човек не може да бъде съден, ако не пледира вина или невинност, така че съдът не бил в състояние да продължи. Кори знаел, че това няма да спаси живота му, защото съдиите нямало да го оставят на мира, докато не пледира нещо. Но също така знаел, че ако си държи устата затворена, имотите му нямало да бъдат конфискувани от колонията след неговата смърт. Той вече бил приписал фермата на зетовете си, но това нямало да попречи на държавата да я присвои след като го обеси. Но ако умре в затвора без да пледира, нямало как да пипнат имуществото му.

Лейтенант-губернаторът Уилям Стотън, главен съдия в процеса, нямал намерение да остави Кори да линее в затвора. По един или друг начин той трябвало да пледира. Седмица след мълчанието на Кори в съда, Стотън накарал отново да доведат стареца пред него и му наредил да говори. Кори отказал.

“Не ни оставяш избор, Джайлс Кори“ – казал Стотън, – „Съдът нарежда да бъдеш подложен на мъчения, докато не решиш да пледираш по обвиненията, отправени срещу теб”.

Полицаите трябвало да подхванат Кори преди да се свлече на земята, тъй като коленете му омекнали, когато чул заповедта на съда.

Членовете на паството били не по-малко изненадани от решението на Стотън. Изтръгването на показания чрез изтезания било незаконно от известно време насам. Но никой не се осмелил да противоречи на Стотън.

В случая наказанието се изразявало в поставяне на тежки камъни върху гърдите на жертвата, правейки дишането невъзможно. Ако страдалецът извадел късмет, гръдният му кош се счупвал и смъртта била бърза – в противен случай го чакало бавно и мъчително задушаване. Камъните не се поставяли едновременно, а един по един, давайки на жертвата достатъчно време да преосмисли позицията си.

Няколко дни по-късно, в двора на затвора в Ипсуич, Джайлс Кори бил съблечен гол и положен върху широка дъска на земята. Друга дъска била поставена върху него, а отгоре й – големи камъни и тухли, докато той не започнал да се бори за въздух. Един от мъчителите коленичил и надал ухо към главата му. След малко поклатил глава и се изправил.

“Продължете“ – казал равно Стотън.

Добавили още тежести и под каменния куп се разнесло стенание.

“Спрете” – казал Стотън. Той махнал на пазача, който отново коленичил край главата на Кори. Стотън виждал как устните на Кори се мърдат и със задоволство си помислил, че старецът е решил да промени мнението си. Пазачът останал вгледан в лицето му още малко. Очите на стареца били затворени, ноздрите му разширени, а устата му широко отворена в опит да хване всяка глътка въздух.

Сетне пазачът се изправил.

“Готов ли е да пледира?” – попитал Стотън.

“Не, милорд“ – отговори мъжът.

“Какво каза тогава?”.

“Той каза: ‘Още тежест’, милорд” – казал пазачът.

Стотън изглеждал ядосан.

“Тогава нека я получи“ – казал той.

Прибавили още тежест върху купчината, докато Кори не издал висока, измъчена въздишка. Стотън наредил да спрат с камъните и сам се навел над него.

“Помисли за душата си, човече“ – казал той на стареца. – „Пледирай и позволи на Бог да прояви милост”.

Но за Джайлс Кори било вече твърде късно.

Здравият разум се връща

Броят на осъдените на смърт се трупал. Три дни след мъчителната смърт на Джайлс Кори още осем вещици – сред които и съпругата му Марта – били обесени, с което бройката на мъртъвците достигнала 20. Трима души – включително и сукалчето на Сара Гуд – умрели в затвора в очакване на процеса. Поне още 40 човека били затворени, няколко били избягали с помощта на семействата и приятелите си, а други просто напуснали района до преминаване на бурята.

Откакто Елизабет Парис решила да се прави на обсебена и ужасът погълнал колонията били изминали шест месеца. Ан Пътнам и Абигейл Уилямс, заедно със свитата си от омагьосани приятелки, били призовани в близкия град Андовър, където посочили с пръст още 50 души, повечето непознати.  Окуражени от властта си, жените от семейство Пътнам и няколко от по-големите момичета започнали да обвиняват дори още по-видни люде от Ребека Нърс. Те стигнали дотам да обвинят лейди Фипс, съпругата на губернатора, което най-накрая принудило духовниците от Бостън да се намесят.

Инкрийз Медър

Инкрийз Медър

Инкрийз Медър пазел публично мълчание още от юни, когато подписал пасторското писмо, подканващо за здрав разум в разправата с вещиците. През октомври той изнесъл проповед, в която се отрекъл от вярата си в свръхестествени доказателства.

Седмица след неговата проповед Томас Братъл от Кралското научно дружество, заедно с такива видни личности като Едмънд Халей, Исак Нютон и ковчежникът на Харвардския университет, изнася в публични писма своите съмнения относно справедливостта на обвиненията.

Писмото на Братъл предизвиква силни вълнения в колонията и губернатор Фипс забранява всякакви по-нататъшни арести за магьосничество. В края на октомври пастори на колонията се събират за молитва и пости, за да обмислят посоката на процесите. На 29 октомври Фипс разпуска Съда на Ойер и Търминър. Той позволява на Стотън да продължи разглеждането на няколко дела в по-висш съд, но когато съдебните заседатели се връщат с присъди виновен, губернаторът незабавно помилва осъдените вещици. Това вбесява Стотън, който провежда още една сесия в Бостън през януари 1693 г., но си тръгва оттам без нито една осъдена вещица. Повече дела нямало да има. До май 1693 година фурорът вече утихнал и губернатор Фипс наредил всички останали набедени вещици да бъдат освободени от затвора в Ипсуич.

През следващите няколко години семействата на осъдените вещици, особено на онези загинали в затвора или на бесилото, съдили колонията за обещетение. Някои успели, други не.

Преподобният Самюел Парис останал пастор в Салем Вилидж още няколко години, но през 1697 година бил заставен да напусне поста си и селото завинаги. Той многократно изразявал разкаяние за ролята си в тази лудост, отнела живота на над 20 души, и особено съжалявал, че цялата бъркотия била започнала в собствения му дом. Омагьосаните момичета също изразили публично разкаяние за ролята си в процесите. През 1702 година Ан Пътнам Младата се изправила пред паството в Салем Вилидж и се извинила за действията си. Доркас Гуд – 5-годишната дъщеря на Сара Гуд, била освободена от затвора скоро след екзекуцията на майка й, но останала белязана емоционално за цял живот.

——————————————————————————————————————————————
Материалът е публикуван по идея на cvetity_9311
Източници: trutv.com, etext.lib.virginia.edu

12 Коментари за “Дяволска психоза: Салемският лов на вещици”

  1. Avatarcvetity_9311

    Благодаря ти за труда. :) Уникална статия.Вещерството винаги ми е било интересна тема, особено процесите в Салем.

  2. AvatarСилвия

    Аз ти благодаря, Цвети, за чудесната идея!

  3. AvatarКрем

    Изключително интересна статия.Браво!!!!

  4. Avataravangard

    Определено си заслужаваше дългото чакане!

  5. Avatarzimmer55

    Силвия,само Вие ли имате право да пишете статии? Защото имам няколко идеи!

  6. AvatarСилвия

    Здравей zimmer55, ще се радвам да чуя идеите ти! Пиши ми на [email protected] ;)

  7. AvatarМария-Магдалена

    Страхотна статия само да попитам и да сравня информация. Понеже съм чела,че Обатала е бог от религията Сантерия,която племето Йоруба е считало за традиционна, а в статията се споменава,че Йоруба е вярата..Да не би аз да съм се объркала?

  8. AvatarСилвия

    Не си се объркала, Йоруба е племе, а не религия! Допуснала съм грешка в превода, поради незнание. Много ти благодаря, че ми я посочи, сега ще я оправя ;)

  9. AvatarВероника

    Това просто не е за вярване, какви хора е имало. Знаете ли понякога си мисля, че точно във времената, в които е нямало закони, може да се види истинската природа на човека – най-долната твар. Може би има причина цялото човечество да тегли толкова много, отвратителни твари сме. Но както и да е, мен ме изумява този човечец – Уилям Стотън. Според мен човека е бил по някакъв начин психично увреден и жадуващ за кръв и болка. Има ли някаква друга информация за него? Може би е обичал да измъчва жените си по време на полов акт или нещо подобно. Наистина жаждата му за убийства е била по-силна дори от тази на пиклите, които не са яли бой и злобните лелки и чичковци. Според мен за малко е щял да се издаде защо изобщо държи „вещиците да са премахнати“ и защо е толкова „загрижен за Салем“. Е надявам се и той и всичките останали убийци на тези невинни хора, да са усетили болката йм…

  10. Avatarгергана велчева

    Аз не мога да разбера що за завист е това да обвиниш местната хубавица или йената на знахаря, която е изродила твоите деца и ти е помагала да ги отгледаш. Каква е била тая омраза, какво е било това отмъщение, което са търсели всички… Едната се родила по-привлекателна, ама не давала на всеки мъж – хайде вещица е. То по тая логика и аз съм вещица, заради зелените ми очи и медната ми коса!! Другата – дете, умно за възрастта си – хоп, и тя е вещица, а дали изобщо е знаела какво е това – на кого му пука?.. Третата – бременна – голяма работа – то детето ще е на дявола, не на съпруга й. Как едната бременна я обесват, а другата (пак бременна)я помилват?! Що за лицемерие ?!?! А от историята научавам наистина за две пикли, на които им липсват първите седем години, а единствената, която може да претендира за вещица е прислужницата Титуба

  11. AvatarGlobul Magestik

    Това за мен тези описаните в статията, са си били, психично болни садисти, със чисто криминално съзнание и мислене. Изпитващи, умопомрачително удоволствие, от страданието и смъртта на хората. И така са си търсили формален повод за да убиват, и са си организирали този съдебен театър на абсурда, за да не ги подлагат самите тях на съдебно преследване за убийствата им. А и завършека на статията е много отблъскващ. Значи. Ще си развихрят фантазиите разни глезли, и отмъстителни застаряващи вещици, явно добре халюцюниращи. И накрая ще се изправи с цялото си нахалство, и ще се извинява. А от там нататък ще очакват снизходителност от роднините на жертвите. Уникално много долно, и мръсно същество е човека. В това наистина се убеждавам в последно време.

  12. AvatarМария

    Нищо не се е променило с години, човекът е най – отблъскващия хищник, който убива за удоволствие. Сега, откакто Светът е на една ръка разстояние и обикновено в джоба ни, ставаме все по – информирани и все по – тъпи… Абсурд, но факт! ;(

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –