Леонарда Чанчули била находчива жена. Тя знаела как да цепи стотинката на две и да извлича полза от всеки отпадък. Парите никога не достигали в тежките условия на 30-те години и тя била жив пример на старата поговорка „неволята учи“.

Леонарда имала основателна причина да бъде пестелива. Наскоро била загубила дома си и всичките си вещи в земетресението във Вултуре, разтърсило южна Италия на 23 юли 1930 година. Тя и съпругът й Рафаеле свиват разходите и се преместват в Кореджо, където Леонарда отваря магазинче и скоро се прочува сред местните като врачка, сватовница и дори поетеса.

Леонарда е родена на 14 ноември 1893 година в италианския град Монтела ди Авелино в Кампания. Още като младо момиче тя прави два опита за самоубийство. През 1914 година се омъжва за държавния чиновник Рафаеле Пансарди, въпреки неодобрението на родителите си, които искали да я омъжат за друг. Майката на Леонарда дори я проклела.

Леонарда Чанчули

По време на брака си Леонарда била благословена със 17 бременности. За съжаление три от тях приключват със спонтанен аборт, а 10 от децата й умират като малки. Затова Леонарда ожесточено закриляла останалите си 4 деца. Тя би отишла до края на света, за да ги защити и често се съветвала с други врачки и екстрасенси, за да успокои страховете си, че би могла да загуби друго дете. Някога, когато била още млада, една циганка й казала, че ще се омъжи и ще има деца, но всичките й рожби ще умрат. Леонарда нямало да допусне това! Друга циганка пък й разкрила: „В дясната ти ръка виждам затвор, а в лявата лудница за душевно болни престъпници“.

С настъпването на 1939 година нейното първо и най-обичано дете Джузепе вече бил достатъчно голям да бъде призован в армията, за да се бие във Втората световна война. Изглеждало че Италия все пак ще се включи във войната и Леонарда агонизирала при мисълта, че синът й ще бъде извикан и ще замине толкова далеч, че няма да може да се грижи за него. За пореден път тя се обърнала към окултните изкуства, използвайки доста тъмни способи, за да задържи останалите си деца.

Леонарда получила неочаквано прозрение от Дева Мария, както тя твърди по-късно: Ако друг заеме мястото на сина й в отвъдното, това би уравновесило баланса на нещата и Джузепе щял да остане при нея. Заслужавало си да опита.

Фаустина Сети

Леонарда се била запознала с доста хора покрай своята гадателска практика. Тя знаела за какво копнеят най-много. Умът й се насочил към нейната съседка Фаустина Сети, която отчаяно мечтаела за съпруг и била идвала при нея за помощ. Да, казала й Леонарда тогава, ще направя всичко по силите си да ти намеря мъж.

Тя говорила с Фаустина, казвайки й че й е намерила съпруг, но той бил много далеч – в град наречен Пола. Посъветвала я да не казва на никого за заминаването си, а вместо това да напише писма и картички, които да изпрати по-късно, за да успокои близките си, че е добре. Когато подправеното с приспивателно вино, което сервирала на приятелката си подействало, Леонарда я убила с брадва и скрила тялото в килера. После го нарязала на девет парчета, събирайки кръвта в леген. Щом се успокоила, че е сторила всичко по силите си, за да запази баланса на съдбата, тя се замислила дали не може да вкара в някаква употреба останките на своята съседка. От известно време била разширила списъка с уменията си и се занимавала с направата на сапун. Вече имала сода каустик, купена сутринта от пазара. Все пак, хората са казали… „Пести, за да имаш!“.

С помощта на содата каустик и останките на Фаустина, Леонарда скоро се сдобила с асортимент от сапунени продукти. За нейно удоволствие, тя също така успяла да прибави малко от изсушената и стрита на прах кръв в сместа от брашно, захар, шоколад, мляко и яйца, която използвала за направата на своите патентовани чаени кексове. Кръвта прибавила чудесна хрупкава текстура в сладкишите. Леонарда гордо сервирала кексовете на своите приятели и съседи, и дори на съпруга си, наблюдавайки с енигматично изражение как лакомо изчезват в устите им.

Според някои източници Леонарда също така се сдобила и със спестяванията на Фаустина – 30 000 лири, които старата мома й платила за услугите.

Франческа Соави

Но дошъл моментът, когато сапунът и кексовете свършили и Леонарда почувствала, че трябва да попълни запасите си. Или решила, че съдбата може да е пропуснала нейното жертвоприношение и трябва да принесе по един човешки живот за всяко от децата си. Каквато и да била причината, Леонарда скоро отново се огледала в съседите си в търсене на потенциален източник на сапун и продукти за печене. Франческа Соави била друга нейна съседка, която се допитвала до нея за помощ в намирането на работа. Леонарда й казала, че й е намерила работа като учителка в друг отдалечен район на Италия и посъветвала Франческа да запази това в тайна, за да може да изненада по-късно с приятната новина роднините и приятелите си. За услугата й поискала 3000 лири.

Вирджиния Качиопо

На 5 септември 1940 година, след малко успокоително във виното и няколко замаха с брадвата, Франческа вече бълбукала щастливо на печката, подправена със сода каустик. Тя била последвана от Вирджиния Качиопо, която потърсила помощта на Леонарда в подновяването на оперната си кариера. Също като останалите Вирджиния се заклела да пази в тайна предстоящото си заминаване за Флоренция, където щяла да работи като секретарка при прочут импресарио. На 30 септември 1940 година Вирджиния последвала съдбата на другите две жени, оставяйки на Леонарда 50 000 лири и бижутата си. Леонарда била особено доволна от третото си жертвоприношение. След като поставила Вирджиния в тенджерата, тя добавила малко одеколон и забелязала, че полученият сапун е особено сладък, също като кексовете. Ах, тази сладка Вирджиния, помислила си тя.

Но близките на Вирджиния започнали да изпитват съмнения. Нейната снаха била видяла Вирджиния да влиза в дома на Леонарда и оттогава никой не я видял повече. Тя отнесла подозренията си в местната полиция, която разследвала сигнала й. Леонарда не била толкова добра в заличаването на следите си, колкото в готвенето. Тя веднага си признала всичко на разпита може би от страх, че отричайки ще заличи космическия ефект, създаден с всичките й жертвоприношения.

Леонарда Чанчули

Леонарда получава 30 години затвор и 3 години в заведение за душевно болни. Тя оцелява в затвора, но когато се оказва в лудницата претърпява мозъчен кръвоизлив, от който не се възстановява повече. Сапунджийката от Кореджо умира на 15 октомври 1970 година. Някои от веществените доказателства от случая, включително и тенджерата, в която варяла жертвите си, са изложени в Музея по криминология в Рим.

Леонарда Чанчули се опитва да подсигури безопасността на децата си, принасяйки в жертва живота на други хора. Междувременно съумява да извлече полза от техните останки. За нея могат да се кажат много неща, но никой не би могъл да я обвини в прахосничество.

———————————————————————————————————————————————
crimecircle.com, wikipedia.org

Първите образи на Джонбеней Рамзи, излъчени по света, показват едно красиво момиченце с тежък грим и безвкусно ярки дрехи, позиращо щастливо пред обектива на камерата. Медиите я описват като „боядисано бебе, сексуализирана невръстна кралица на красотата“.

От деня през 1996 година, когато Джонбеней е открита мъртва в мазето на дома си в град Боулдър щата Колорадо, полицията и огромна част от световните медии вярват, че нейните родители, Джон и Патси Рамзи, са отговорни за смъртта й.

Бележката

Джон и Патси Рамзи

Преди убийството на дъщеря им животът на Джон и Патси Рамзи изглеждал почти идеален. Бившата кралица на красотата Патси се омъжва за преуспял бизнесмен. Те се преместват в Боулдър щата Колорадо през 1991 година, откъдето Джон управлява компютърната компания, чийто основи бил положил в гаража си. Семейство Рамзи бързо се приспособява към новия си живот в Колорадо и се сдобива с много нови приятели. Издигат огромна къща в елитно предградие и често посрещат гости. Тяхното последно парти, състояло се три дни преди убийството, било особено щастливо. На коледната им забава присъствали над сто гости. Семейство Рамзи вярвали, че имат добър повод за празнуване. Патси била преодоляла ремисия на рак на яйчниците, а Джон бил избран за бизнесмен на годината в град Боулдър.

В коледната вечер семейство Рамзи гостувало у приятели наблизо. Когато се прибрали, сложили заспалата още в колата Джонбеней в леглото й в 21:30 часа. Малко след това Патси и Джон също си легнали, тъй като смятали да стават рано, за да се приготвят за пътуването си до техния ваканционен дом на езерото Мичиган.

На следващия ден Патси се събудила малко след 5:00 часа сутринта и тръгнала към кухнята. На стълбите намерила дълга две страници и половина бележка, която твърдяла, че Джонбеней е била отвлечена от „малка чуждестранна фракция“ и е държана за откуп в размер на 118 000 долара. Щяла да бъде разменена за парите на следващия ден. Писмото предупреждавало, че ако парите не бъдат доставени, детето ще бъде екзекутирано. Патси изкрещяла на Джон да дойде и се затичала обратно нагоре по стълбите към стаята на дъщеря си. Джонбеней не била там. Патси решила да се обади в полицията. Диспечерът от 911 записва обаждането й в 5:25 часа. Полицията пристига в къщата седем минути по-късно.

Униформените полицаи изпитали подозрение още в самото начало. Възприемайки бележката за откуп много сериозно, семейство Рамзи вече правели опити да съберат парите. Писмото твърдяло, че похитителите ще се свържат с Джон Рамзи, обаче така и не го направили.

Бележката за откуп гласяла:

Г-н Рамзи

Слушайте внимателно! Ние сме група лица, представляващи малка чуждестранна фракция. Ние уважаваме вашия биззнес [sic], но не и страната, на която той служи. В този момент държим дъщеря ви в рацете си [sic]. Тя е жива и здрава и ако искате да види 1997 г., трябва да следвате нашите инструкции буква по буква.

Ще изтеглите 118 000 долара от вашата сметка. 100 000 ще бъдат в 100-доларови банкноти, а останалите 18 000 в 20-доларови банкноти. Постарайте се да донесете достатъчно голямо куфарче в банката. Щом се приберете вкъщи, ще поставите парите в кафява хартиена торба. Ще ви се обадя между 8 и 10 часа утре сутринта, за да ви инструктирам за предаването. Предаването ще бъде изтощително и затова ви съветвам да си починете. Ако засечем, че вземете парите рано, може да ви се обадим по-рано, за да уредим по-ранно предаване на парите и съответно по-ранно предаване [sic] прибиране на дъщеря ви.

Всяко отклонение от моите инструкции ще доведе до незабавната екзекуция на вашата дъщеря. Освен това няма да получите останките й за да я погребете подобаващо. Двамата господа, бдящи над дъщеря ви ^не ви харесват особено, така че ви съветвам да не ги провокирате. Ако говорите с някого за ситуацията ви, като Полицията, ФБР и т.н., дъщеря ви ще бъде обезглавена. Ако ви хванем да говорите с бездомно куче, тя умира. Ако предупредите служителите в банката, тя умира. Ако парите са маркирани, или манипулирани по какъвто и да е начин, тя умира. Ще бъдете сканиран за електронни устройства и ако такива се намерят, тя умира. Можете да се опитате да ни измамите, но бъдете предупреден, че ние сме запознати с контрамерките и тактиките на праовохранителните органи. Вероятността да убиете дъщеря си е 99%, ако се опитате да ни из играете [sic]. Следвайте нашите инструкции и ще имате 100% шанс да си я върнете обратно.

Вие и вашето семейство сте под постоянно наблюдение, както и властите. Не се опитвайте да се правите на умен Джон. Не сте единствената важна клечка наоколо, затова не мислете, че убийството ще бъде трудно. Не ни подценявайте Джон. Използвайте този ваш добър южняшки здрав разум. Сега всичко зависи от вас Джон!

Победа!

S.B.T.C

Подозренията се засилват

Докато чакали обаждане от похитителите, полицаите допуснали няколко критични грешки. Не извършили цялостно претърсване на къщата, районът не бил отцепен и приятелите на семейството влизали и излизали когато си поискат. Не били предприети мерки за опазването на веществени доказателства. Мащабът на грешките на полицията става очевиден по-късно същия следобед, когато детектив Линда Арндт помолва приятеля на семейството Флийт Уайт да вземе Джон и заедно да прегледат къщата за „нещо необичайно“. Уайт и бащата започват от мазето. Впоследствие Джон Рамзи описва:

„Отворих вратата към една стая и веднага знаех, че съм я намерил, защото там имаше бяло одеяло – очите й бяха затворени, страхувах се за най-лошото, но все пак – бях я намерил“.

Джон Рамзи намира тялото на 6-годишната си дъщеря в малка стаичка в мазето, покрито с бяло одеялце. Окото шията й била увита найлонова връв, вързаните й ръце били вдигнати високо над главата, а устата й била залепена с тиксо. На лявата й ръчичка имало нарисувана с червено мастило фигура, наподобяваща сърце.

Художествено пресъздаване на тялото на Джонбеней

Полицията изпраща покрусените родители в дома на техни приятели, а къщата им се превръща във важно местопрестъпление. Това било единственото убийство в Боулдър през онази година и разследващите полицаи нямали почти никакъв опит с подобни престъпления, а някои от тях за първи път се сблъсквали с убийство. Въпреки това те веднага предположили, че родителите са виновни. Фактът, че Джонбеней е открита в собствения й дом от собствения й баща бил счетен за особено подозрителен. Още преди тялото да бъде изнесено от къщата същата вечер властите споделили част от подозренията си с един местен журналист.

На 27 декември вестник „Роки Маунтинс Нюз“ цитира областния прокурор да казва:

„Много е необичайно тялото на жертва на отвличане да бъде открито в дома й… не се връзва“.

Според журналиста Чарли Бренан, който написва материала, полицията му била дала да разбере, че изпитва силна увереност във вината на родителите. Телевизионният репортер Джули Хейдън, която отразява случая по същото време, също си съставя подобно впечатление. По-късно тя обяснява, че още в началото полицията й била дала ясно да разбере, че не претърсва района за „някакъв луд похитител“, а вместо това концентрира усилията си върху Джон и Патси Рамзи.

От този ден насетне се оформя ясен модел на отразяване на случая. Макар началникът на полицията Том Коби да правел малко коментари, репортерите разполагали с техни собствени източници, които имали склонността да уличават семейство Рамзи. В този момент Джон и Патси били поставени под полицейска закрила, но все още нямали голяма представа за трупащите се срещу тях подозрения. Един човек обаче вижда ранните знаци и решава да действа. Адвокатът и приятел на Джон Майк Байнъм наема друг адвокат – Брайън Морган, да действа като техен личен защитник.

Медийни доказателства

Снежната покривка около дома на Рамзи

С настъпването на 28 декември местните медии вече били успели ясно да втълпят на читателите си, че двамата Рамзи са основните заподозрени в случая. Макар полицията да избягвала да коментира доказателствата, уличаващи родителите, медиите започнали да цитират свои собствени „доказателства“. Първата „следа“, върху която се фокусирали, била предполагаемата липса на следи от стъпки в снега около къщата, което предполагало, че някои от живущите в нея е виновен. Впоследствие медиите признават, че това тяхно мнение е било базирано на официално изказване на полицай на мястото на престъплението, който отбелязал: „Странно, няма стъпки“. Следващата им следа също идвала от полицейско сведение, което гласяло, че в дома няма следи от влизане с взлом.

Кметът на Боулдър, Лесли Дърган, добавя допълнителна тежест към историята, когато заявява по телевизията:

„Според всички сведения, няма видими следи от влизане с взлом. Тялото е открито на такова място, което според запознати подсказва, че извършителят трябва да е познавал къщата“.

Фактите, заобикалящи така наречените „улики“, разказват съвсем различна история.

Първата разкритикувана „следа“ е снежната покривка. Новинарските видео репортажи от 26 декември ясно показват, че големи участъци около къщата въобще не са покрити със сняг.

Отвореният прозорец в мазето

Въпреки крещящо очевидните кадри, доказващи че тази теория е безпочвена, историята за липсата на стъпки в снега продължава да циркулира. Още по-съмнително е твърдението за „влизане без взлом“. Полицейският доклад от 26 декември отбелязвал, че в дома има няколко отворени прозорци и поне една незаключена врата; следователно нямало нужда от влизане с взлом. Едно от възможните места за влизане бил прозорецът в мазето. Не само че решетката му се вдигала лесно, но и бил счупен малко преди Коледа. Тези факти, макар добре документирани от полицията, стават публично достояние едва година след инцидента.

Бялото одеяло, с което е покрито тялото на Джонбеней

Всичко това подсказва, че нарушителят бил могъл лесно да проникне в къщата през прозореца в мазето и да се движи буквално необезпокоявано вътре. Стаята на Джонбеней се намира един етаж под тази на родителите й, а стълбите са покрити с дебел килим, заглушаващ стъпките. Застланото с килим стълбище на няколко метра от стаята й води надолу към кухнята. От кухнята само на няколко стъпки се намира вратата, която води до стълбите на мазето. В дъното на тези стълби има къс коридор, който води право в стаята – наричана от семейството „винарска изба“, а от медиите „тайна стаичка“ – където е открито тялото.

Крайният резултат? Няма тайна стая, няма нужда от влизане с взлом и много малко сняг, всичко което води до едно или две заключения – или пресата е изкривила фактите, за да разкраси историята си, или вътрешен човек от полицията е издал фалшива информация, преднамерено или не. Макар и доказано неверни, тези три сведения продължили да се въртят в медийното пространство.

Лична атака

На 29 декември, четири дни след убийството, в местната църква е извършена мемориална служба за Джонбеней. Докато родителите оплаквали дъщеря си, полицията и медиите насочили вниманието си към тяхното поведение. Според една история, публикувана в списание „Венити Феър“, Джон Рамзи бил напуснал къщата преди пристигането на полицията. Той бил използвал извинението, че излиза да вземе пощата. Историята се оказала фалшива – поредното изтекло от полицията сведение. Любопитното е, че дори след като било потвърдено със сигурност, че историята не отговаря на истината, полицията не направила никакъв опит да поправи ситуацията. Може би се надявали, че подобни публикации ще упражнят допълнителен натиск върху семейство Рамзи.

Следващата атака била насочена срещу нивото на скръб у родителите. „Венити Феър“ цитира думите на един полицай, който заявил, че в онази първа сутрин Патси Рамзи ридаела, но „надничала през пръсти“. Приятелите и близките на семейството разказват доста различна история, описвайки как Джон и Патси били толкова съкрушени от мъка, че не можели да говорят без да плачат. Мнението им бързо било отминато като предубедено.

В понеделник на 30 декември семейство Рамзи вече било в Атланта, където щели да погребат Джонбеней. В медиите се появява поредната история, обясняваща как са стигнали там. Според статията, Джон Рамзи откарал семейството си в Атланта с частния си самолет. Публикацията, опитваща се да изкара бащата безчувствен снобар, също не отговаряла на истината. Самолетът всъщност принадлежал на „Локхийд-Мартин“, които вече били купили компанията на Джон Рамзи „Аксес Графикс“. Научавайки за загубата им, те предложили на семейството един самолетите си.

Гробът на Джонбеней Рамзи

Погребението на Джонбеней се състои на Нова година в църквата, посещавана от семейството в Атланта. В този ден близките им трябвало да предпазват Джон и Патси от растящата враждебност, създадена от медийното отразяване. Още докато погребвали детето си се появила нова история, която разкрила, че Джон и Патси са си наели няколко криминални адвокати. Макар не те, а техният приятел Майк Байнъм да бил наел адвокатите, присъствието им било сметнато за още един признак за вината на родителите. Разтревожени от трупащите се критики Байнъм и близките им подтикнали Джон и Патси да се появят по телевизията и да се защитят. На следващия ден двамата дават интервю по Си Ен Ен.

Убиец на свобода

Един от въпросите в това интервю бил: „Вярвате ли, че някой извън вашия дом е убил Джонбеней?“.

Патси отговорила с просълзен глас:

„Има убиец на свобода, не знам кой е, не знам дали е той или тя – но ако е жител на Боулдър бих посъветвала приятелите си да пазят своите деца близо до себе си“.

Вместо да обясни гледната им точка, предаването още повече засилило теорията, че семейство Рамзи се преструват и биха говорили по-скоро с телевизията, отколкото с полицията.

На следващия ден кмет Лесли Дърган дава пресконференция, за да отхвърли твърденията на Патси:

„Хората в Боулдър няма защо да се страхуват, че някои дебне по улиците на града и напада малки деца, както твърдят някои хора. Боулдър е сигурно място, винаги е бил безопасен и ще продължава да бъде“.

Семейство Рамзи се почувствали страшно оскърбени. Те просто не можели да разберат защо някой, като кмет Дърган, би заявил нещо подобно публично, когато е очевидно, че убиецът на Джонбеней е все още някъде навън. За нещастие, те тепърва щели да осъзнаят, че коментарите на Дърган отразявали мнението на полицията и голяма част от обществото, които вярвали, че Джон и Патси са единствените отговорници за смъртта на дъщеря им.

В едно интервю от 1997 година Дърган обяснява причината за изявлението си:

„Направих го до голяма степен, за да успокоя страховете на гражданите и да им кажа, че, според информацията с която разполагах в онзи момент, по улиците на града не дебне някакъв умопомрачен убиец“.

Когато я запитали откъде е взела тази информация, тя отговорила: „От началника на полицията“.

Сериозни твърдения

Джонбеней с баща си Джон Рамзи

Когато семейство Рамзи се върнали в Боулдър, за да съдействат на полицейското разследване, те нямали представа, че лошото тепърва предстои. Нанесли се у приятели, където били обсадени от медиите, които прибавили трети елемент в случая си срещу тях. Появили се репортажи, според които полицията вярвала, че Джонбеней е била насилена сексуално преди убийството. Телевизионни записи от конкурсите за красота на Джонбеней и предположението, че родителите й биха могли да са я подлагали на сексуален тормоз привличат над 300 журналисти в Боулдър. Скоро след това историята експлодира.

Сериозните журналисти последвали жълтите таблоиди. Всяко споменаване на името Рамзи привлича читатели и вдига рейтинги. Историите постоянно критикували Джон и Патси, че са „унижавали“ дъщеря си в „сексуализирани“ конкурси за красота, и за наемането на двамата адвокати; това, според пресата, ги карало да изглеждат „два пъти по-подозрително“. Двамата били обвинени, че отказват да съдействат на полицията и че нарочно забавят разследването. Според техния адвокат Брайън Морган, реалността била съвсем различна:

„Семейство Рамзи бяха разпитани на 26-и, а после и на 27-и. На 27-и дадоха проби от кръв, косми и пръстови отпечатъци. Когато се върнаха от Атланта, дадоха доброволно проби от почерка си. Да се каже, че не са съдействали на разследването е грубо манипулиране на фактите“.

По-късно е установено, че почеркът на Джон не носи никаква прилика с този от бележката за откуп, но този на Патси не можел да бъде изключен категорично.

Желанието на семейство Рамзи да съдейства на полицията не продължава дълго. Отношението им към властите се променя рязко, когато се връщат в Боулдър и научават от Майк Байнъм, че предната седмица полицията била отказала да освободи тялото на Джонбеней, докато Джон и Патси не се съгласят да бъдат разпитани. Макар Байнъм да успял да освободи тялото навреме за погребението, полицията продължила да настоява за допълнителни разпити. Чувайки това, Джон и Патси най-сетне осъзнават, че полицията, по думите на Джон - „Не искаха да ни помогнат, те искаха да ни обесят“. Двамата стават много подозрителни и недоверчиви към полицията и се впускат в нови опити да се защитят.

Патси и Джон Рамзи

С минаването на седмиците полицията започва да упражнява все повече натиск върху семейство Рамзи. През февруари 1997 година областният прокурор Алекс Хънтър казва на журналистите:

„Искам да кажа нещо на лицето, или лицата, отнели това дете от нас – списъкът със заподозрени се стеснява. Скоро единствените в него ще бъдете вие“.

Изказването му сякаш намеквало, че той има предвид директно Джон Рамзи и от този момент нататък бащата бил открито заклеймен като убиец.

Скоро след това поредното изтичане на информация от полицията подсказало, че властите уреждат заповед за обиск в къщата на Рамзи, за да търсят порнографски материали. Медиите се впуснали в истории как извратеното сексуално поведение на бащата е довело до смъртта на дъщеря му. През май семейство Рамзи дава пресконференция. Джон Рамзи поглежда право в камерите и заявява категорично: „Не съм убил дъщеря си Джонбеней“. Това бил последният им отчаян опит да заявят невинността си, но никой не им повярвал.

Джон го направи!

Джон Рамзи с бебето Джонбеней

В основата на новите „доказателства“ лежало твърдението, че Джон Рамзи е бил чест посетител в порнографски магазин в центъра на Денвър. Той ожесточено отрекъл обвинението, заявявайки че никога не е бил в подобен магазин през живота си. Въпросният магазин никога не е назован и така и не се появяват доказателства за тази теория. Щателното полицейско претърсване за порнографски материали не донася нищо, но резултатите от обиска никога не са обявени. След като не успява да докаже, че Джон Рамзи е забъркан в порнография, полицията насочва взора си към нещо още по-зловещо: предполагаем сексуален тормоз от негова страна върху дъщеря му. И този път Джон Рамзи непреклонно отхвърля обвиненията.

Както преди, историите са подхванати от медиите, чиито мнения тенденциозно клонели в подкрепа на „доказателствата“ на полицията. Една от историите им описва как Джонбеней е била водена в местната педиатрична клиника 27 пъти в период от 4 години. Педиатърът д-р Франсиз Буф заявява по-късно в едно интервю, че не счита броя на посещенията за прекален и смята, че медицинската история на Джонбеней е сходна с нормалното за нейната възраст. Що се отнася до следи от сексуален тормоз, той казва, че никога не е виждал признаци за нещо подобно.

Други теории твърдели, че „вагиналното изтъркване“, споменато в доклада от аутопсията, предполага сексуално насилие, но това заключение не е подкрепено от преобладаващите мнения на медицинските лица. Патологът д-р Томас Хенри от Денвър казва:

„От това, което забелязах в доклада от аутопсията, няма признаци за наранявания по ануса, няма признаци за наранявания по кожата около вагината и малките срамни устни, и няма никакви други индикации за зараснали белези в тази зони.“

Семейна снимка с децата от предишния брак на Джон - Мелинда (горе вляво) и Джон Андрю (горе вдясно)

За съжаление, отсъствието на веществени доказателства само по себе си не е убедително, но изявленията, дадени пред медиите от бившата съпруга на Джон Рамзи и от неговия брат и балдъза, категорично отричат той някога да е бил детски насилник. За да защитят още повече тезата си, децата на Джон Рамзи от предишния му брак – синът му Джон Андрю и по-голямата му дъщеря Мелинда, казват на журналистите, че техният баща винаги е бил обичлив и внимателен човек, който много обичал децата си и никога не ги бил насилвал по какъвто и да е начин. И двете деца били разпитани като възможни заподозрени, но по-късно съмненията отпаднали.

Макар показанията на семейството да могат да бъдат считани за предубедени, техните коментари са подкрепени от Службата  за грижа на семейството в Боулдър. След убийството те записват на видео дълго интервю с деветгодишния брат на Джонбеней, Бърк, наблюдавано от полицията през двупосочно огледало. Социалните служби докладват впоследствие, че „Няма индикация за физическо или сексуално насилие“.

Всички обвинения срещу семейство Рамзи се оказват напълно безпочвени, но липсата на каквито и да било истински доказателства срещу тях и провалът на полицията да разгледа други обяснения за убийството, не намаля натиска върху родителите. Медиите продължили по гребена на вълната, като водещият на едно популярно американско ток шоу стигнал даже до там да проведе „процес за убийство“ на живо. Присъдата на предаването била, че Джон и Патси Рамзи са „отговорни за убийството на дъщеря си Джонбеней“.

Няма начин – Патси го направи!

Жълтото телевизионно предаване „Хард Копи“ предлага история, според която в нощта на убийството Джонбеней била отишла в спалнята на родителите си, защото подмокрила леглото си. Предаването предполагало: „Най-вероятният сценарий е, че нейната побесняла майка напълно е загубила контрол и я е пребила“. Семейство Рамзи отрича това твърдение като „абсурдно“.

Джон Рамзи

Последвало твърдението, че Джон Рамзи си има любовница. Предполагаемата „друга жена“ Кимбърли Балард била попитана по националната телевизия дали смята, че Джон Рамзи е способен да извърши такова престъпление. Тя отговорила: „Не знам дали наистина го е направил, но чувствам, че определено е замесен, познавайки го добре“. След излъчването на репортажа Джон Рамзи отрича да е имал любовна афера и дори да е познавал жената. Тези твърдения никога не са разследвани, а историята и Кимбърли Балард изчезват в небитието.

На 29 октомври журналистка от „Венити Феър“ се появява по телевизията и съобщава, че полицията в Боулдър е толкова сигурна в случая си срещу семейство Рамзи, че вече има декларации за ареста им, подготвени още през май. Тя заявила, че декларациите „включват доказателства срещу двете лица в доста специфични подробности“. Полицията не пожелава да потвърди или отрече историята й.

Загрижеността на семейство Рамзи за медийната агресия е подкрепяна от много журналисти, които вярват, че тяхната професия е в упадък, заради отслабен контрол и възприемането на новините като средство за печалба, вместо като журналистическо разследване. За съжаление, новините са се превърнали в средство за забавление, вместо за осведомяване, и личните трагедии често се израждат в публичен спектакъл.

В края на 1997 година кмет Лесли Дърган прави опит да се дистанцира от медийния цирк, заобикалящ случая на Джонбеней, като казва:

„Научих важен урок и той е да не вярвам повече на онова, което чета в пресата и чувам по новините и по радиото. Бях доста наивна, смятах, че щом е в пресата, значи вероятно е истина“.

Това е странен коментар, имайки предвид твърдението й, че била получила информацията си от полицията.

Последната дума в този „медиен процес“ е на Джон Рамзи, който казва:

„Къде е здравият ни разум на човешки същества? Американското общество е болно от рак, приел формата на нашата информационна система“.

Кой го направи?

Импровизираната гарота, направена от счупената дръжка на четка

Следва въпросът, ако семейство Рамзи не са го направили, тогава кой? Има две основни теории. Първата е, че Джонбеней е убита от неизвестен нападател, влязъл в къщата през прозореца на мазето. Тя била открита увита в одеяло и залепено тиксо върху устата й. Лежала с ръце, вдигнати над главата, а около шията й било увито хлабаво бяло въженце. Същата връв била вързана хлабаво около китките й. Връвта била омотана около счупена дръжка от четка за боя, дълга около 10-12 см, за да образува нещо като гарота. Главата на четката е намерена в кутията с принадлежности за рисуване на Патси Рамзи, но долната третина от дръжката така и не е открита, въпреки старателното претърсване. Според експерти направата на гаротата изисквала специални познания по връзване на възли.

По времето на смъртта си Джонбеней носела тениска над блуза с дълъг ръкав. Долната половина от тялото й била обута в долнище на пижама върху бели гащички.

На средния пръст на дясната й ръка имало тънък златен пръстен, а на лявата й китка гривна с нейното име, гравирано от едната страна, и датата „12/25/96″. На шията й висяла златна верижка с кръстче. Уликите подсказвали, че някой е извел насила момиченцето от стаята му, или я е подмамил в кухнята с обещанието за храна, което обяснявало несмлените остатъци от ананас в стомаха й. На кухненската маса наистина имало купа с нарязан ананас. Според полицията по купата имало отпечатъци от Патси, но тя твърди, че не си спомня да е поставяла ананаса на масата.

Тя била отведена в мазето, устата й била залепена с тиксо и била вързана с найлоновата връв. След това била насилена сексуално, удушена с гаротата и удряна по главата. После убиецът, или убийците, написали бележката за откуп на тефтерче от къщата и я оставили в подножието на стълбището.

Ако тази теория е вярна, то убиецът би трябвало да е някой, който:

• е запознат с разположението в къщата.
• познава семейството достатъчно добре, за да знае, че Джон Рамзи е получил бонус в размер на 118 000 долара.
• е достатъчно дребен, за да се промъкне през прозорчето в мазето и вероятно да излезе по същия начин.
• е достатъчно уверен, за да прекара в къщата време, достатъчно за извършване на убийството и написването на дългата бележка.

Бившият агент от ФБР и криминален профайлър Робърт Реслър вярва, че:

• Джонбеней е познавала убиеца си.
• убиецът би могъл да идва от малкия кръг приятели около семейния дом на Рамзи в Боулдър.
• кръгът включва семейството, съседите и служителите на Рамзи.

Анализът на Реслър е допълнително подсилен от един откъс от писмото за подаване на оставка, което детектив Лу Смит изпраща на областния прокурор Алекс Хънтър:

„Случаят ми казва, че съществуват солидни, достоверни данни за нарушител и липса на доказателства, че родителите са замесени“.

Външен човек

Прозорецът на мазето

Уликите, забелязани от полицията на местопрестъплението, внушават убедително, че нападението е дошло от външен човек, например:

• Отпечатък от туристическа обувка е намерен в прахта на пода в мазето. Той не е свързан с никой от семейството, нито с над 400-те човека, които били в къщата.
• Неидентифициран отпечатък от длан е намерен на вратата на винарската изба. Той не принадлежи на Джон, Патси или Бърк Рамзи. (Впоследствие е установено, че този отпечатък принадлежи на Мелинда – по-голямата дъщеря на Джон Рамзи от предишния му брак).
• Срамен косъм е открит на одеялото, с което е увита Джонбеней. Той не принадлежи на Джон, Патси или Бърк Рамзи.
• Парче счупено стъкло е открито под прозореца в мазето. Прозорецът бил отворен и по перваза личали следи от проникване.
• На стената на мазето под прозореца има следа от ожулване, подсказваща, че някой е влязъл или излязъл през този прозорец.
• Тиксото и връвта, използвани в убийството, не са открити в къщата. Нападателят трябва да ги е донесъл и отнесъл със себе си.

Следата от ожулване по стената

Списъкът с възможни заподозрени в този случай е огромен. Не само че семейство Рамзи приемали стотици гости в дома си, но използвали и услугите на голям брой строително-ремонтни работници, докато ремонтирали къщата. Една теория предполага, че тъй като семейство Рамзи били раздали ключове от дома си на няколко свои приятели, то някои от тях е отговорен. Ако това е вярно, защо убиецът си бил направил труда да влиза през прозореца на мазето?

Другата възможност е убиецът да е бил човек с история на минали сексуални престъпления срещу деца, който често е посещавал детските конкурси за красота в търсене на бъдеща жертва. Имайки предвид гостоприемството на семейство Рамзи, не би било трудно за бъдещия извършител да се внедри в техния социален кръг, за да се сдобие с необходимата информация за извършване на престъплението. Полицията проверила дали известните им подобни престъпници са имали връзка с хора, познаващи семейството или имащи достъп до къщата.

Друга странична теория е, че убиецът може да е бил забъркан в мрежа за детска порнография, действаща във или около Боулдър, и да е набелязал Джонбеней като подходящ обект. Връзката между детската порнография и сексуалните убийства на деца не е нова. През 1997 година 18-годишният Джереми Строхмайер издебва едно 7-годишно момиченце в казино в Лас Вегас и го изнасилва и убива в тоалетната. Строхмайер се оказал отдаден почитател на детската порнография в интернет. Ако връзката с порнографията е вярна, то убиецът би могъл да е само част от по-голяма организирана група, която е целяла отвличането на Джонбеней – план, който е бил изоставен, когато жертвата им е умряла преди да може да бъде изведена от къщата.

Времето на смъртта

Друг важен фактор е времето на смъртта на Джонбеней. Нормалната температура на човешкото тяло е 36-37°, а тялото започва да се охлажда постепенно след смъртта. Скоростта на охлаждане се определя от температурата на въздуха, от големината на тялото и от неговото облекло. Температурата на трупа обикновено се измерва ректално. Топлината напуска тялото на мъртвец с около 0.5° в час, но това често зависи от външната температура и от възрастта и пола на жертвата.

Рисунката на лявата ръка на Джонбеней

Скоростта на настъпване на ригор мортис (послесмъртно вкочаняване) е друг метод за установяване на времето на смъртта. Ригор мортис е вцепеняването на мускулите, причинено от физико-химични и биохимични процеси в мускулните тъкани след смъртта. То започва обикновено след 2-4 часа след смъртта и отнема от 6 до 12 часа за пълното вцепеняване на тялото. След 24-36 часа въздействието на ригор мортис изчезва.

Според полицейския доклад, Джонбеней е видяна жива за последно в около 22:00 часа на 25 декември 1996 година. Джон Рамзи и неговият приятел Флийт Уайт я намират мъртва в мазето в 13:05 часа на следващия ден. Когато полицията вижда тялото за първи път, забелязва, че то е в състояние на напреднал ригор мортис. Ригор мортис се разпространява първо в малките мускулни части на тялото и постепенно обхваща и по-големите. Тялото на Джонбеней подсказвало, че тя е умряла между 22:00 часа на 25 декември и 6:00 часа на 26 декември.

Полицията съобщила също и за миризма на разлагане, носеща се от тялото. Скоростта на разлагане също зависи от околната температура, нивата на бактерии в тялото и ензимната активност. Обикновено скоростта се удвоява с всяко петградусово покачване на външната температура. За да може полицията да усети миризма, Джонбеней би трябвало да е умряла в долната граница (22:00 ч.) на изчислената времева рамка. Ако това е така, извършителят би трябвало да е разполагал с достатъчно време да извърши нападението, да напише бележката за откуп и да избяга.

Втората теория е, че убийството е извършено от някого в къщата. Имайки предвид, че уликите срещу двамата Рамзи са основани до голяма степен на слухове и инсинуации, остава само една друга възможност – братът на Джонбеней, Бърк Рамзи. Но полицията никога не го е разглеждала сериозно като заподозрян.

Продължаваща сага

Алекс Хънтър

На 10 октомври 1999 година членовете на екипа на областния прокурор Алекс Хънтър се срещат с добре познатия криминалист д-р Хенри Лий, за да обсъдят съдебно-медицинските експертизи, извършени по случая. Тестовете, направени от Бюрото за разследване в Колорадо, са базирани на проби, взети от под ноктите на Джонбеней, кръв от гащичките й и космени проби. Някои от тях съдържали следи от кръвта на жертвата и друго ДНК, което би могло евентуално да осигури връзка с убиеца. Но тестовете върху семейство Рамзи и други заподозрени не намират съвпадение. Д-р Лий, прочул се покрай случая с О Джей Симпсън, става криминален съветник на Хънтър още в началото на разследването.

На 13 октомври 1999 г. Алекс Хънтър свиква пресконференция, за да съобщи, че голямото жури, събрано 13 месеца преди това да изслуша доказателствата по случая, е решило, че няма достатъчно основания за повдигането на обвинения срещу който и да е заподозрян в убийството на Джонбеней. Освен Джон и Патси, полицията не била назовала публично никакви други заподозрени.

Три седмици след това съобщение, губернаторът на Колорадо Бил Оуенс казва на журналистите, че все още счита Джон Рамзи за „главен заподозрян“ в убийството.

Губернаторът не е единственият държавен служител, хвърлящ обвинения. Въпреки провала на голямото жури да обвини семейство Рамзи, новоназначеният началник на полицията в Боулдър Марк Бекнър заявява, че според него родителите са все още „под сянката на съмнение“.

В края на октомври семейство Рамзи отговарят на коментарите на губернатора със заплахата, че ще предприемат съдебни действия срещу тези „клеветнически забележки“. В отговор кабинетът на Оуенс се произнася, че губернаторът е бил напълно в правото си, когато е отбелязал, че родителите трябва „да спрат да се крият зад адвокатите си“ и да съдействат на следствието, търсещо убиеца на дъщеря им „без значение къде ще ги отведе тази следа“.

Смъртта на невинността

Джонбеней Рамзи

В средата на този скандал, опитвайки се да отбият враждебното обществено мнение, Джон и Патси Рамзи правят доста ненавременното съобщение, че са подписали договор за книга с едно религиозно издателство. Те обявяват, че са решили, че е време да напишат книгата „Смъртта на невинността„, за да могат да обяснят своята страна от историята и да покажат на света своята невинност и вярата си в Бог.

Появяват се бурни критики и обвинения, че двамата родители се опитват да изкарат пари от смъртта на дъщеря си. Джон Рамзи обяснява, че печалбите от книгата щели да отидат за съдебни разходи и във Фондацията „Децата на Джонбеней Рамзи“, която той и съпругата му основават, за да „помагат за духовното израстване на децата“.

Дни след обявяването на книгата, семейство Рамзи отново се появява в новините, когато става ясно, че са наели адвокат Л. Лин Ууд, специалист в дела за клевета. Ууд потвърдил назначението си, завявайки:

„Джон и Патси Рамзи са вероятно най-осъжданите индивиди в близката история, срещу които никога не е повдигано обвинение в престъпление. Те не са убийци. Сигурен съм в това“.

Той казва на репортерите, че не би поел случая, ако се съмнява във вината им, и заявил, че ще му бъде платено, ако спечели делото. Ууд казал, че ще започне с гражданско дело срещу седмичника „Дъ Стар“ от името на 12-годишния син на Рамзи, Бърк. Първата страница на „Дъ Стар“ от 25 май 1999 година публикува история под заглавието „Джонбеней убита от брат си Бърк“. Вестникът оттегля твърденията си по-късно.

Една от главните критики на Ууд към медиите е тяхното обвинение, че семейство Рамзи са се „държали странно“ след убийството на дъщеря им. Самият Ууд имал опит с подобна внезапна загуба.

„Открих тялото на майка си, когато бях на 16″ – казва той. – „Няма учебник, който да те научи как да изглеждаш и реагираш в подобна ситуация. Ако смятате, че те не се държат правилно, съветът ми е да се въздържате от обвинения, докато самите вие не изпитате същото“.

Губернатор Оуенс настоява на своето: „Ако са невинни, със сигурност не се държат като такива“.

Случаят изстива

Джонбеней Рамзи

Въпреки упоритите твърдения в противното, с минаването на месеците разследването на смъртта на Джонбеней Рамзи показва очевидни признаци, че започва да замира.

Документацията по случая била преместена в склада; водещият прокурор на голямото жури Майкъл Кейн се преместил на Източния бряг; а детективите били разпределени по други случаи. Най-накрая областният прокурор на Боулдър Алекс Хънтър обявил, че кабинетът му няма повече пари за разследване и в момента не прави планове да търси повече средства.

Изглежда разследването най-сетне започвало да издиша, въпреки изявлението на ключовите играчи през октомври: „Не се отказваме от този случай“.

До този момент щатът Колорадо бил похарчил общо 2 063 456, 42 долара за трите години разследване на смъртта на Джонбеней Рамзи. От тях останали само 25 500 долара, които били използвани за да задържат договора със специален прокурор Майкъл Кейн, въпреки че той се бил преместил в Пенсилвания.

В средата на ноември областната управа одобрила бюджета на Алекс Хънтър в размер на 2,9 милиона долара, като нищо от него не било предвидено за разследването на случая Рамзи.

Ответен удар

Още преди края на ноември Джон и Патси показали ясно как смятат да продължат. Те искали разследването на продължи и по него да работят хора, наистина опитни в подобен вид престъпления. Последното нещо, което желаели, е да видят случая в архивите.

В отговор на тяхното изявление пред медиите, прокурор Майкъл Кейн и бележитият криминалист д-р Хенри Лий се заели да прегледат доказателствата от местопрестъплението. В същото време говорителят на полицията в Боулдър потвърдил, че по уликите все още се работи.

Следващият месец семейство Рамзи обявява чрез адвокатите си, че ще продължи със съдебните действия срещу вестник „Дъ Стар“ и ще търси обещетение в размер на 25 милиона.

Лу Смит

В края на 1999 година бившият член на прокуратурата Лу Смит съобщил, че работи заедно с Джон и Патси Рамзи по доказване на теорията, че външен човек е убил детето им. Смит бил подал оставката си от кабинета на Алекс Хънтър, притеснен, че екипът му погрешно се е прицелил в семейство Рамзи.

През януари 2000 година единствената дейност по случая Рамзи е заснемането на мини сериала „Перфектно убийство, перфектен град“ на телевизия Си Би Ес, създаден по едноименната книга на Лорънс Шилер.

Януари идва и си отива, д-р Хенри Лий слага на масата откритията в последните си криминални анализи, но никакви мерки не са предприети, освен че Лий казва на пресата, че все още смята разследването за „топъл случай“. Той обяснява, че все още има много доказателства за изследване.

През февруари обикновените граждани успяват да хвърлят поглед в разследването, когато показанията под клетва на Джон Рамзи са направени публично достояние.

Макар дългите показания да разкривали много малко за самото убийство, те показали още по-добре как семейството се справя с нещастието и със законовите и медийни аспекти на разследването.

Най-обсъждано е признанието на Джон Рамзи, че от две години е под лекарско наблюдение и приема антидепресанта Прозак.

На въпроса дали подозира някого за убийството на дъщеря си, той отговаря: „Нека ви кажа две неща. Първо, когато нещо такова се случи в живота ти, губиш доверие“.

„Значи подозирате всички?“

„Да“ – казва той. - „Второ, опитвам се да си напомням да не бърза да раздавам присъди, както очевидно става в този случай, и не искам да бъда обвиняван в същото“.

Рамзи разкрива също, че интервюто за телевизия Си Ен Ен, което дават седмица след убийството, било направено по предложение на семейния им приятел Флийт Уайт.

Клетвените показания излизат на бял свят като част от делото за клевета подадено от фотографа Стивън Майлс срещу „Нешънъл Инкуайърър“ и Джон Рамзи. Той обвинявал Рамзи, че е издал информация на таблоида за това кой е извършил убийството. Делото в крайна сметка било отхвърлено от федералния съд, но клетвените показания на Рамзи виждат бял свят в материал публикуван от всекидневник „Дейли Камера“ в Боулдър. Въпреки появата си по Си Ен Ен, Рамзи казва в декларацията си, че иска да запази случая далеч от „светлините на медиите“, тъй като вярва, че това ще затрудни полицията да свърши работата си.

Клетвените показания описват също как семейство Рамзи, с помощта на своите адвокати и други лица, се опитват да разкрият случая. Техният адвокат Брайън Морган споделя притесненията си, че полицията доста често допуска изтичане на информация в пресата.

Полицията и областната прокуратура също са подложени на прицел от адвокат Лий Хил, който взема клетвените показания. Началникът на полицията в Боулдър Марк Бекнър и представител на прокуратурата признават, че не са знаели за клетвените показания преди да бъдат публикувани в „Дейли Камера“. Бекнър отрича, че в тях има нещо съществено за криминалното разследване и добавя, че Джон и Патси Рамзи са преминали през 40-часов разпит от членове на разследващия екип.

На 27 февруари четиричасовият телевизионен филм „Перфектно убийство, перфектен град“, направен по книгата на Лорънс Шилер, се излъчва по националната телевизия. Един човек го гледал с повече от случаен интерес. Бившият полицейски началник Джон Елър бил командир на детективски отдел, когато полицията пристигнала в дома на Джон и Патси Рамзи в утрото на изчезването.

Елър е един от четиримата полицейски служители, чиито кариери са унищожени от случая Рамзи. Той напуска Боулдър през 1998 година, за да работи в прокуратурата във Флорида.

След излъчването на филма Елър дава интервю за „Роки Маунтинс Нюз“, в което споделя наблюденията си по случая.

Според него полицията разполагала с достатъчно улики за арест, но не с достатъчно, за да повдигне обвинения в убийство и да спечели в съда.

Той добавя, че е могъл да остане в разследването, ако си бил „държал устата затворена“ и следвал указанията на прокуратурата в Боулдър.

Възможен свидетел?

Също през февруари частен терапевт казва на пресата, че една от клиентките му разполага с решаваща информация за смъртта на Джонбеней Рамзи.

Мари Биенковски, лицензиран брачен, семеен и детски консултант, заявява, че нейната клиентка е дала на полицията имената на лица, станали свидетели на убийството на Джонбеней, както и на продължаващия сексуален и физически тормоз над други деца.

Биенковски твърди, че е лекувала клиентката повече от 10 години от травма, причинена от сексуално насилие, и разполага с информация, че зад убийството на Джонбеней стои огромна мрежа за детска порнография.

На следващия ден офиса на шерифството в Боулдър съобщава, че жената, разпространяваща тези твърдения, има дълга история на подаване на фалшиви сигнали и, като такава, нейната история не бива да се приема на сериозно.

Все пак Алекс Хънтър дава натиск за пълно разследване, казвайки че свидетел, страдащ от проблеми с паметта от насилие в миналото, не бива автоматично да се пренебрегва. ФБР също признават, че са разпитвали жената, която по-късно се укрива.

В началото на март след месеци на спекулации Алекс Хънтър обявява, че няма да се кандидатира отново за поста на областен прокурор, обяснявайки че решението му е било повлияно от случая Рамзи.

Теорията за външен човек

Лу Смит демонстрира как похитителят е влязъл в мазето

В средата на март пенсионираният детектив Лу Смит предлага досега неизвестни доказателства, които го карат да вярва, че Джон и Патси Рамзи не са отговорни за смъртта на дъщеря им.

Според Смит тези доказателства включват:

• Метална бухалка за бейзбол, намерена извън дома на Рамзи. Влакна по бухалката съвпадат с килима в мазето близо до стаичката, където е открито тялото на Джонбеней. Бухалката е намерена на „място, където не биха играли деца“, казва Смит без да даде повече уточнения.
• ДНК улики, показващи, че нападателят на Джонбеней е мъж, които не съвпадат с Джон Рамзи.
• Парченце изолационна пяна с формата на фъстък и листа, намерени в мазето, карат Смит да смята, че са били внесени вътре от някого, проникнал през прозореца в мазето.

Смит не е просто опитен детектив. Той е отговорен за разкриването на един от най-объркващите случаи в щата Колорадо – убийството на 13-годишната Хедър Чърч край нейния дом в Блек Форест през 1991 година.

Снимка от аутопсията на Джонбеней

Лу Смит разглежда снимките от аутопсията на Джонбеней и забелязва по тялото й следи, които го карат да вярва, че върху нея е употребено електрошоково оръжие (тейзър).

Според патолога Майкъл Добърсон, разстоянието на двата електрода на върха на тейзър съвпадат идеално с двете ранички под брадичката на момиченцето. Той отбелязва, че елекрошокът едва ли би могъл да бъде смъртоносен.

Началникът на полицията Бекнър казва, че вече са наясно с теорията на Смит, обаче твърди, че „разполагаме с доказателства, сочещи противното“.

Няколко седмици по-късно Джон и Патси продължават да настояват за теорията на Смит, съветвайки полицията да хвърли поглед върху хората от техния „вътрешен кръг“, за да открие убиеца на дъщеря им. Някой, запознат със семейството и вероятно педофил.

Книгата

На 16 март излиза книгата на семейство Рамзи „Смъртта на невинността“. В нея присъстват остри критики към действията на полицията. Книгата изброява седем ключови доказателства, които според Джон и Патси биха помогнали за разкриването на убиеца. Освен това двамата назовават имената на няколко потенциални заподозрени:

• Една от бившите икономки на семейство Рамзи, която би могла да е искала да отвлече Джонбеней, тъй като имала проблеми с парите.
• Мъж, който играел ролята на Дядо Коледа на техните партита, включително и онова, състояло с в седмицата на убийството.
• Бивш служител на „Аксес Графикс“, напуснал компанията с особено лоши чувства към Джон.
• Бивш писател на свободна практика, за когото приятелката му съобщила, че се е държал подозрително в деня след убийството.

В отговор на тези твърдения шефът на полицията Марк Бекнър казва на репортерите, че всички тези лица, изброени в книгата, са били разследвани индивидуално и не се считат за „активни заподозрени“.

Отпечатъкът от туристическа обувка, намерен близо до тялото

Книгата изброява също и доказателствата, които семейство Рамзи смятат, че трябва да бъдат изследвани наново:

• ДНК, открито под ноктите на Джонбеней
• Връвта, намерена около врата й и тиксото, залепено на устата й
• Срамният косъм, открит по одеялото
• Бележката за откуп
• Тейзърът, който би могъл да е използван, за да я зашемети
• Отпечатъкът от длан, открит на вратата на мазето
• Отпечатъкът от туристическа обувка, намерен близо до тялото

Джон и Патси предлагат също профил на убиеца, описващ го като мъж педофил, на възраст 25-35 години, който би могъл да е бивш затворник и да е използвал техники, видени във филма „Откуп“ с участието на Мел Гибсън. Филмът бил излъчен в Боулдър малко преди убийството на Джонбеней. Двамата предполагат, че първоначалният план на похитителя е бил да използва електрошок, за да зашемети Джонбеней и да я отвлече за сумата от 118 000 долара.

Според тях, планът му е пропаднал, когато Джонбеней се е събудила и го е познала. Тогава, кандидат-похитителят се е превърнал в убиец.

Те вярват, че убиецът е влязъл в дома им, докато са били на гости у Флийт и Присила Уайт. Той вероятно е познавал разположението на къщата, понеже я е посещавал преди като гост, и би могъл да знае за бизнес състоянието на Джон от историите в местните вестници.

Според книгата, Джон и Патси били съдействали на полицията неколкократно:

Джон и Патси Рамзи

Полицията ги разпитала и двамата на 27 декември, а Джон отново на 28-и. Властите били в дома им денонощно от 6:00 часа сутринта на 26 декември, когато е открито тялото на Джонбеней, до 14:00 часа на 29-и, когато семейството заминало за погребението в Атланта.

Полицията разпитала сина им Бърк на 26 декември. Разговорът се записвал без присъствието на нито един от родителите му и без тяхно съгласие. Полицейски психолог разговарял с Бърк на 6 януари. Той бил разпитан отново, в период от три дни, през май 1998 година.

Джон дава мостра от почерка си на 26 и 27 декември и на 5 януари 1997 г. Патси на 28 декември, 4 януари, 28 февруари, 12 април, 20 май, а Бърк на 28 декември.

След завръщането им от погребението в Атланта, техните адвокати предлагат на полицията клиентите им да дойдат за разпит на 18 януари. Полицията отклонява предложението и заявява, че подобен разговор не би бил „полезен“, защото „времето за разпит на Джон и Патси Рамзи като свидетели, които биха могли да осигурят съществена информация, която да е от полза в началните стадии на разследването, вече отмина“.

Полицията отправя контрапредложение. Семейство Рамзи да дойде в полицията в 18:00 часа вечерта и да се подложи на разпит без определено време за край. Това предложение било отхвърлено.

Патси и Джон дават проби от кръв и косми, както и пръстови отпечатъци, веднага щом полицията поисква това; същото правят и останалите членове на семейството. През февруари 1997 година и двамата дават доброволно проби от срамни косми.

В началото на разследването семейство Рамзи предлага полицията да претърси и двете им къщи, офисът на Джон, колите им и неговия самолетен хангар без заповед за обиск.

Джонбеней Рамзи

На 11 април 1997 година Джон и Патси, придружени от адвокатите си, се срещат с Питър Хофстром от прокуратурата и Том Уикман от полицията в Боулдър. Семейството получава извинение за начина, по който е било третирано. Джон и Патси се съгласяват да бъдат подложени на допълнителни разпити и да продължат да съдействат. Джон приема извинението и се съгласява да продължи напред. Не били поставени условия за това как ще бъдат проведени разпитите.

На 12 април 1997 година двамата пускат властите да претърсят дома им отново без заповед за обиск и се съгласяват да бъдат подложени на отделни разпити на 23 април. Полицията отменя разпитите на 22 април.

Джон и Патси се съгласяват да бъдат разпитани от полицията и областната прокуратура на 30 април. Разговорът продължава 2 часа за Джон и 6 часа за Патси.

Двамата са разпитвани от прокуратурата в продължение на три пълни дни през юни 1998 година.

Те дават на полицията медицинските картони, извлечения от кредитните си карти и дори списък с видеокасетите, взимани под наем.

Бърк Рамзи и децата от предишния брак на Джон – Джон Андрю и Мелинда, били призовани да свидетелстват пред голямото жури.

Джон и Патси също предложили да свидетелстват пред голямото жури, но така и не били призовани. Те искали да се срещнат с губернатора, но молбата им останала без отговор.

Все още под подозрение

През март 2000 година губернатор Бил Оуенс се появява по телевизия Ей Би Си и обявява, че са открити нови доказателства по случая Рамзи, без обаче да разкрие повече подробности.

Губернаторът казва също, че има „много добра причина“ Джон и Патси Рамзи да са заподозрени. На въпроса дали вярва, че двамата, или един от тях, са отговорни за смъртта на детето им, той отказва да отговори директно.

Три дни след телевизионното участие на губернатор Оуенс, полицейски началник Марк Бекнър съобщава, че вероятно ще приеме предложението на семейство Рамзи да се подложат на тест с детектора на лъжата. Но в края на март областен прокурор Хънтър заявява, че според него това не е добра идея, защото двамата били на лекарства, които можели да повлияят на показателите за сърдечен ритъм и кръвно налягане.

На 9 април един от бившите водещи детективи в случая, Стив Томас, също стъпва на медийната арена, когато казва по телевизия Ей Би Си, че според него Патси е написала бележката за откуп. Томас, който си подава оставката заради „липсата на агресивно разследване“, също написва книга по случая, озаглавена „JonBenet: Inside the Ramsey Murder Investigation„.

Бележката за откуп

Той обяснява как от 73-имата заподозрени, чийто почерци били анализирани от експертите, Патси Рамзи е единствената, която не може да бъде изключена категорично като автор на бележката. Според него, тя се била постарала да промени почерка си след убийството.

Томас изтъква и това, че Патси имала навика да подписва писмата си с абревиатури, подобно на подписа в бележката за откуп: „S.B.T.C.“. Хартията съвпадала с личното й тефтерче, а мастилото – с нейната химикалка.

Стив Томас базира теорията си на анализа, направен на бележката за откуп от Доналд Фостър – учен лингвист, който, както става ясно впоследствие, бил предложил услугите си на семейство Рамзи на 18 юни 1997 година, защото бил „твърдо уверен в невинността на Патси“. Тогава Фостър описал писмото като дело на „млад човек с незряло въображение, повлияно твърде много от криминална литература и холивудски трилъри“. Предложението му за помощ било отхвърлено.

Стряскащо откровение

Патси на гроба на дъщеря си

Друга стряскаща подробност, която Томас предлага в своята книга, е, че полицията била поставила подслушвателно устройство и скрита камера край гроба на Джонбеней. Детективите наблюдавали гроба в продължение на три дни с надеждата, че ще чуят признанията на опечалените родители. Но Джон и Патси не посетили гроба нито веднъж през това време.

Четири месеца по-късно детективите се връщат на гробището и поставят микрофон под фалшив надгробен камък, поръчан от фирма за специални ефекти. Планът им обаче пропаднал, когато едно дете открило плочата и съобщило на висок глас, че е направена от дърво.

Книгата на Томас описва как детективите са планирали да проникнат в къщата на семейство Рамзи в Атланта и да инсталират там подслушвателни устройства. Този план в крайна сметка бил изоставен, тъй като не получил одобрение от ръководството.

Стив Томас, който е детектив от отдел Наркотици без никакъв опит в разследването на убийства, излага теорията си, че Патси Рамзи е убила Джонбеней случайно, вбесена, че детето е подмокрило леглото си, и след това е замаскирала случилото се като отвличане.

Заради твърденията на Томас Патси Рамзи се съгласява да осигури на властите четвърта проба от почерка си, този път и от двете ръце. Семейството обявило, че възнамерява да съди писателя.

Време за тестове

В крайна сметка, след като променят мнението си няколко пъти, властите в Боулдър съобщават, че ще приемат предложението на семейство Рамзи да се подложат на тест с полиграф и се съгласяват с техните условия – тестовете да бъдат проведени от независим експерт в Атланта и резултатите да бъдат обявени публично.

Планираните тестове обаче пропадат, когато полицията в Боулдър обвинява семейството, че е променило критериите си, отказвайки да позволи на служител от ФБР да проведе теста, тъй като не смятали, че той е „независим експерт“.

Несъгласията около тестовете продължават и през май, когато Джон и Патси се появяват по Си Ен Ен, за да опишат как са предложили няколко имена на изтъкнати експерти в сферата на полиграфските изследвания, които полицията отхвърлила в полза на служителя на ФБР.

По-късно Рамзи предлагат тестовете да бъдат проведени от признатия експерт от Лос Анджелис Едуард Гелб, но полицията в Боулдър продължава да настоява за ФБР.

Няколко дни след това председателят на Американската полиграфска асоциация Ричард Кийфър обявява, че дружеството е готово да осигури квалифицирано лице за провеждане на тестовете по същия начин, който се използва от ФБР. Адвокатът на семейство Рамзи се съгласява. На 16 май полицията в Боулдър отхвърля официално предложението на Кийфър.

Резултатите

Джонбеней Рамзи

Няколко дни по-късно полицията съобщава, че не е открила доказателства в подкрепа на теорията, че Джонбеней Рамзи е убита от организирана мрежа за детска порнография.

На 24 май Джон и Патси Рамзи се подлагат на тест с детектор на лъжата, проведен от Едуард Гелб, и обявяват че резултатите ги оневиняват напълно за смъртта на дъщеря им. Полицията реагира незабавно, наричайки тестовете „публична кампания“, и настоява че единствено правителствена агенция би могла да проведе надеждно такъв тест.

Семейство Рамзи отговаря на това, предлагайки на полицията да разпита Ед Гелб за методите му на провеждане на теста. Не получават отговор.

Резултатите на Гелб впоследствие са разгледани и потвърдени от основателя на полиграфския отдел в ЦРУ и създател на техниките за отчитане на резултатите, които се смятат за стандарт в индустрията.

Въпросите към Джон и Патси били следните:

„Нанесли ли сте някои от нараняванията, причинили смъртта на Джонбеней?“

„Знаете ли със сигурност кой уби Джонбеней?“.

„Криете ли самоличността на лицето, убило Джонбеней?“.

Патси Рамзи получила допълнителни въпроси, касаещи бележката за откуп:

„Вие ли написахте бележката за откуп, открита в дома ви?“.

„Ваш ли е почеркът на бележката за откуп, открита в дома ви?“.

Заключението на Гелб е следното:

„Нито Джон, нито Патси Рамзи направиха опит да излъжат, когато даваха отговори на съответните въпроси“.

Официалният отговор на полицията?

„Резултатите от тестовете не са валидни, защото не са проведени от ФБР“.

Медийният цирк

Стив Томас

През юни 2000 година семейство Рамзи предизвикват Стив Томас да се изправи по националната телевизия и да отправи обвиненията си срещу тях лично. Томас се съгласява и тримата се появяват на малкия екран в живото предаване на Лари Кинг по Си Ен Ен.

Срещата им бързо се превръща в състезание по надвикване с водещия Кинг в ролята на рефер. Накрая Томас предизвиква семейството да реализира предложението си да се срещнат с детективите от Боулдър.

Джон Рамзи казва, че има готовност да се срещне с тях, за да сподели разкритията си и да им зададе въпроса „Защо трябва да доказваме, че сме невинни?“.

Томас отговаря, че съществуват доказателства, сочещи вината им.

„Кажете ми едно доказателство, което би се приело в съда?“ – предизвиква го Джон.

Томас се обръща към Патси Рамзи и заявява, че срещу нея има достатъчно доказателства, за да бъде арестувана за убийство.

Патси отговаря: „Иска ми се да бях“, обяснявайки, че ако е била арестувана е щяла да бъде оневинена в съда.

Няколко дни след шоуто става ясно, че Джон и Патси са се съгласили да се срещнат с полицията само ако детективите са склонни да подходят различно към случая и да разнищят убийството на дъщеря им вместо да ги разпитват.

Анкета, проведена от един местен вестник, показва, че само една осма от жителите на Колорадо вярват, че резултатите от тестовете с полиграф показват, че Джон и Патси не са замесени в смъртта на Джонбеней.

В отговор на тази анкета адвокатът на семейството Лин Ууд коментира, че тя акуратно отразява „анти-Рамзи“ кампанията, водена от медиите още от деня на убийството.

Зад всички тези събития един важен факт остава все по-назад в общата картина: едно невинно момиченце е брутално убито, а убиецът му е все още на свобода.

Разпитите

На 28 август 2000 година така дългоочакваните разпити на семейство Рамзи най-накрая стават реалност, когато Патси се среща със следователите за първи път от две години. Тя била интервюирана в продължение на 7 часа, разпределени в два дни, докато разговорът с Джон протекъл само за два часа.

На следващия ден началникът на полицията Бекнър заявява пред Си Ен Ен и други медии, че срещата между детективите и семейство Рамзи е донесла „по-малко отколкото очаквахме“.

Екипът на Бекнър първоначално възнамерявал да обясни на двамата родители доказателствата, заради които ги смятат за заподозрeни и да провери дали имат обяснения за тях. Това не се случва, защото се разгаря спор с адвокатите заради въпросите на полицията, касаещи сина на Джон и Патси, Бърк.

Адвокатът на семейството Лин Ууд обяснява, че бил посъветвал Патси да отговаря на всички въпроси, освен на тези, засягащи сина й, защото смятал, че те нямат отношение към разследването.

На 31 август 2001 година телевизия Си Ен Ен съобщава, че Патси Рамзи е отправила предизвикателство към полицията, подканяйки ги да „я обвинят, ако смятат, че могат да докажат, че е убила дъщеря си“.

Случаят се връща обратно в медийното внимание на 10 септември 2001 година, когато „Дейли Камера“ съобщава, че имейл, изпратен до началника на полицията Марк Бекнър на 8 август от информатор, твърдял, че някакъв интернет потребител на AOL бил публикувал мнение във форум, твърдящо, че е бил свидетел на убийството на Джонбеней.

Властите в Боулдър се свързват с полицията в окръг Лаудън в щата Вирджиния, където е базирана компанията AOL, за да потърсят информация за самоличността на потребителя.

Проверката установява, че предполагаемото „признание“ не е нищо повече от лоша шега на 14-годишно момиче от щата Охайо.

Разследването на Лу Смит

2002 година не започва добре за семейство Рамзи. През февруари Патси разбира, че ракът на яйчниците й отново се е завърнал. Междувременно, пенсионираният детектив Лу Смит представя доказателствата си, каращи го да вярва, че Джонбеней е била убита от външен човек:

• Джон и Патси са любящи родители без никакъв мотив за убийството на дъщеря им и без история на криминално или агресивно поведение.
• Красивата Джонбеней била „мечта на всеки педофил“ и популярността й в обществото я е направила лесна мишена. Също така, богатството и статуса на родителите й са ги направили потенциални мишени за похитителя.
• Три подозрителни събития сочат към външен човек: непозната кола паркира пред дома на Рамзи около времето на убийството; Джонбеней казвала на хората, че ще получи „специална визита от Дядо Коледа“, макар Патси никога да не я била чувала да казва нещо такова.
• Твърденията на полицията, че няма отпечатъци от стъпки в снега са подвеждащи, защото в по-голяма част от периметъра около къщата нямало сняг.
• Отвореният прозорец на мазето, преместването на решетката на прозореца и присъствието на листа и боклуци под него, както и други следи, сочат, че похитителят е влязъл точно оттам.
• Същите листа и боклуци били открити в стаичката, където е намерено тялото на Джонбеней.
• 

  Куфарът под прозореца в мазето

  Куфарът под отворения прозорец, преместен там не от семейството, изглежда е послужил на похитителят да се изтласка нагоре, за да излезе от къщата.

• Много косми и влакна, свързани с престъплението, не принадлежат на никой член от семейството.
• Следите по тялото на Джонбеней съвпадат с употребата на електрошок, който имал за цел да я зашемети, за да бъде изнесена от спалнята й.
• Пресни неидентифицирани отпечатъци от стъпки, видими по прахта на пода в мазето, не принадлежат на никой от семейството.
• Тестовете показват, че писъкът, за който разказала една съседка, би могъл да е дошъл от мазето без да бъде чут от родителите.
• Умелата употреба на гаротата показва, че убийството е дело на опитен сексуален садист.
• Жестоките наранявания на Джонбеней са станали преди смъртта и не биха могли да са част от инсцениране на убийство.
• ДНК от неизвестен мъж е открита под ноктите на Джонбеней и друга непозната ДНК – по тялото и гащичките й.
• Бележката за откуп е написана почти със сигурност преди смъртта на Джонбеней от брутален, спокоен и предпазлив индивид.
• Експертите заключават, че Джон Рамзи не е написал бележката, а Патси също не може да бъде определена категорично като неин автор.

През ноември 2002 година става ясно, че ДНК-то от неизвестен мъж би могло да е попаднало по плата на гащичките още при произвеждането им. Проверявайки тази теория, детективите се сдобиват с неразопаковани „контролни“ мостри от идентично бельо, произведено в Югоизточна Азия, и тестовете откриват по тях човешка ДНК.

В края на 2002 година полицията в Боулдър обявява, че повече няма да работи по случая и прехвърля разследването към кабинета на областната прокуратура.

Най-сетне оправдани

Леглото на Джонбеней

В продължение на години медиите и жълтата преса провеждат публичен процес срещу Джон и Патси Рамзи за убийството на дъщеря им. Доказателства за вината им не са нужни – според пресата всеки родител, набутал детето си в нещо толкова политически некоректно като детските конкурси за красота, е способен на всичко.

Слуховете и инсинуациите се сипят в абсурдна лавина: Рамзи трябва да са виновни, защото ги съветва адвокат. „Мотивът“ на Патси за убийството на дъщеря й е напикаване в леглото. Джонбеней била насилвана сексуално. Поведението на властите в Боулдър с нищо не помага за вкарване на здрав разум във вестникарските заглавия. Те упорито държат семейство Рамзи „под чадъра на съмнението“ и настояват, че в дома им не е влизал външен човек. През 1999 година губернатор Оуенс заявява, че двамата се крият зад адвокатите си.

Най-сетне, след години на мъка по загубеното им дете и стрес от демонизирането им в медиите, семейство Рамзи намират реабилитацията, която търсят от първия ден. Съдът в Атланта и областният прокурор на Боулдър се съгласяват, че те може би са били прави през цялото време и че тежестта на доказателствата подкрепя убеждението им, че за смъртта на Джонбеней е отговорен чужд човек.

Анализ на бележката за откуп

Ключово доказателство за разкриването на убийството на Джонбеней Рамзи е бележката за откуп. Полицията, както и семейство Рамзи, вярват, че който е написал тази бележка е убиецът. Ако полицията успее да намери съвпадение в почерка, случаят ще бъде разкрит. Проблемът е, че категорично съвпадение все още няма. Бившият щатски шериф Марк Маклиш се опитва да разбули загадката чрез анализ на съдържанието на бележката.

Едно от първите неща, които правят впечатление според Маклиш е, че бележката за откуп е доста дълга. Повечето подобни бележки са кратки и ясни. „Детето ви е при нас и е добре. Ще ви струва 500 000 долара да си я върнете обратно. Не се обаждайте в полицията. Ние ще се свържем с вас“. Но тази бележка е написана на три листа хартия. Това е първата следа, навеждаща на мисълта, че тя би могла да е фалшива.

Освен това писмото като че ли няма много смисъл. „Ние сме група лица“. Какво точно има предвид авторът с това? Всяка група се състои от лица. Това я прави група. Може би авторът иска да каже, че въпреки че са група, те поддържат своята индивидуалност?

Авторът също така твърди, че те „представляват малка чуждестранна фракция“. Употребата на думата „чуждестранна“ няма смисъл. Дори да са чужденци, похитителите не биха се нарекли сами така. Те не са чужденци в собствените си очи. Те биха казали например „Ние сме Ислямски джихад“. Ако човек отиде в Иран и отвлече някого, едва ли ще остави бележка с твърдението, че е чужденец.

Авторът продължава с изявлението „Ние уважаваме вашия биззнес [sic], но не и страната, на която той служи“. Трябва ли да повярваме, че Джонбеней е била отвлечена и убита защото някой изпитва омраза към Съединените Щати? Повечето хора ще се съгласят, че това престъпление не е международен инцидент.

Авторът изписва неправилно две често употребявани думи – „бизнес“ и „ръцете“, обаче изглежда не изпитва затруднение в правописа на думи като „attache“ (куфарче), като дори слага ударението. Това навежда на мисълта, че той нарочно е сгрешил първите две думи, за да си даде вид на необразован човек или чужденец. Двете правописни грешки са в първия параграф. След това писмото е граматически правилно с изключение на един непълен член. Това е още едно доказателство, че грешките са направени нарочно.

Сумата от 118 000 долара е сравнително малка. Похитителите обикновено са алчни и биха поискали много повече пари.

Фразата „вашата сметка“ е доста интересна. Един похитител едва ли би ви казал откъде да се сдобиете с парите. А ако го направи, вероятно би казал „от банката“, а не от „вашата сметка“.

Авторът казва на семейство Рамзи да „донесат достатъчно голямо куфарче в банката“. Повечето похитители няма да си правят труда да ви напомнят това. Също така е съмнително, че един похитител би ви посъветвал да „си починете“, защото „предаването ще бъде изтощително“.

По-нататък авторът предупреждава „Ако засечем, че вземете парите рано“. Думата „засечем“ предполага непрекъснато наблюдение. Това е подсилено допълнително малко по-надолу с фразата „Вие и вашето семейство сте под постоянно наблюдение“. Похитителите искат да повярваме, че държат семейството под непрекъснато наблюдение, което е малко вероятно.

Авторът задрасква думата „предаване“, може би защото осъзнава, че един похитител не би предал заложника си, а би казал на семейството къде да го намери. Затова променя думата на „прибиране“. Съмнително е, че един похитител би направил подобна грешка.

Похитителят осведомява, че „Двама господа бдят над дъщеря ви“. Каква е разликата между това да „бдиш над някого“ и да „пазиш някого“? Най-добрият пример е може би сравнението с Бог. Когато казваме, че Бог бди над нас, ние си представяме, че той го прави отдалеч. Той ни вижда, но също така вижда и целия останал свят. Той ни вижда, защото сме част от този свят. Докато бди над нас, той бди и над всички останали. Ако обаче кажем, че Бог ни „пази“, нещата стават много по-лични. Макар да вижда целия свят, той фокусира вниманието си върху нас.

В едно отвличане, похитителите „пазят“ жертвата си. Те биха искали да я държат под око, за да не се измъкне. Написвайки „бдят“ в бележката за откуп, авторът сякаш ни казва, че те не наблюдават Джонбеней от непосредствена близост. Има само две причини един заложник да не бъде пазен добре: 1. Ако сте сигурни, че той е добре и не може да избяга; 2. Ако знаете, че е мъртъв. Тъй като мъртвото тяло не може да отиде никъде, то над него може да се „бди“.

Авторът твърди, че семейството е под непрекъснато наблюдение, но сам си противоречи, казвайки „Ако ви хванем да говорите“.

В бележката фразата „тя умира“ е използвана четири пъти. Проблемът е, че авторът би трябвало да използва бъдеще време – „тя ще умре“. Може би Джонбеней е била вече мъртва при написването на бележката.

Бележката е адресирана до „Г-н Рамзи“. Но към края г-н Рамзи става „Джон“. Авторът се обръща към него с „Джон“ три пъти. Ако това е чуждестранна фракция, те биха продължили с употребата на термина „Г-н Рамзи“. Използването на малко име е твърде лично за неизвестен похитител.

Изучавайки местоименията става ясно, че това престъпление не е извършено от група. Ако пишете от името на група, бихте говорили в множествено число през цялото време. Но авторът сякаш забравя това и пише „Всяко отклонение от моите инструкции“ и „Ще ви се обадя“.

След обстоен анализ на съдържанието на бележката Марк Маклиш стига до заключението, че отвличането не е дело на терористична група. Според него тя е написана от един човек, вероятно жена. Той клони към теорията, че това е Патси Рамзи.

Джон Марк Кар

Минават цели 7 години преди полицията в Боулдър да изпрати на ФБР ДНК пробата, открита по гащичките на Джонбеней. Отдавна вече било установено, че това ДНК не принадлежи на никого от семейството.

В края на декември 2003 година ФБР се произнася, че част от пробата, взета от кръв открита по гащичките на Джонбеней, е с достатъчно добро качество, за да бъде вкарана в ДНК индексиращата система и сравнена с проби от други престъпления и престъпници. ФБР не открива съвпадение, но продължава да проверява пробата всяка седмица.

Патси Рамзи не дочаква да види как ще продължи разследването на смъртта на Джонбеней. Тя умира от рак на яйчниците на 24 юни 2006 г. на 49 години и е погребана до дъщеря си.

Джон Марк Кар

На 16 август 2006 година бившият учител Джон Марк Кар (41 г.) признава неочаквано за убийството на Джонбеней, когато е задържан за детска порнография. Властите го проследяват чрез интернет, когато той изпраща имейли, касаещи случая Рамзи, на професора по журналистика Майкъл Трейси. През юни 2006 година професорът изпраща на областната прокуратура в Боулдър копия от писмата на заподозряния, чийто имейл адрес бил “December261996@yahoo.com“. 26 декември 1996 година е датата на смъртта на Джонбеней. С помощта на този имейл адрес имиграционните власти засичат местоположението на заподозряния в Банкок, Тайланд, където той е задържан. Той признава, че е бил с Джонбеней по време на убийството и заявява, че смъртта й е нещастен случай. Когато го попитали дали е невинен, той казал „Не“.

Но ДНК-то на Кар не съвпаднало с пробата, открита по тялото на Джонбеней. На 28 август 2006 година прокуратурата обявява, че няма да му повдига обвинения за смъртта й.

Освен това властите така и не успяват да открият доказателства, че Кар е бил в Боулдър около Коледа на 1996 година. Уликите, свързващи го с убийството, са косвени. Почеркът му обаче като че ли съвпадал с бележката за откуп. Особено буквите Е, Т и М, които пишел по особено рядък начин, според медиите.

Джон Марк Кар направил някои необичайни изявления, противоречащи на резултатите от аутопсията на Джонбеней. Той казал на медиите, че я е упоил, макар аутопсията да не открива следи от лекарства в тялото.

Сетне казал, че бил прибрал момиченцето от училище, макар тогава да била коледната ваканция.

Когато го попитали как е влязъл в къщата, той отказал да коментира.

В крайна сметка властите се отказват да го разследват като заподозрян. Обвиненията за детска порнография също са свалени, когато полицията загубва конфискувания му компютър. Джон Марк Кар се подлага на операция за смяна на пола и понастоящем живее като жена под името Алексис Райх.

Загадъчното убийство на Джонбеней Рамзи продължава на измъчва детективите, медиите и нейните близки. Случаят е отворен наново през октомври 2010 година. Комисия от щатски и федерални служители провежда нови разпити и се надява да разбули загадката с помощта на последните ДНК технологии.

———————————————————————————————————————————————
Материалът е написан по идея на bubka46
Източници: trutv.com, wikipedia.org, cbsnews.com, statementanalysis.com

Тайри Линкълн Смит (35 г.) от Бриджпорт щата Кънектикът бе задържан след като уби човек с брадва и изяде очната му ябълка и част от мозъка му.

Според полицията в Бриджпорт, Смит живеел в изоставена сграда заедно с 43-годишния Ейнджъл Гонзалез, когото напада и убива на 15 декември.

След бруталното убийство Смит изял една от очните ябълки на жертвата си и част от мозъчната му тъкан, преди да напусне местопрестъплението. Разлагащото се тяло на Гонзалес е открито на 20 януари. По главата и лицето на жертвата са нанесени жестоки травми.

Братовчедката на Смит, Никол Раб, казва на полицията, че братовчед й бил пристигнал в нейния дом в средата на декември с окървавени ръце и въоръжен с брадва.

Смит й разказал, че спял на входа на една изоставена сграда, когато някакъв латиноамериканец (Гонзалез) го поканил да влезе и да пренощува вътре. Малко след това, воден от все още неустановени мотиви, Смит нападнал мъжа с брадвата.

После Смит поставил части от тялото на Смит в торба и се запътил към близкото гробище, където изял окото и мозъка на мъртвеца. Той казал на братовчедка си, че окото имало вкус на стрида.

Чувайки зловещата му история, Раб веднага се обадила на майка си, която от своя страна се свързала с полицията.

Тайри Смит успява да избяга от щата, но е открит и задържан във Флорида. Срещу него е повдигнато обвинение в убийство и му е определена гаранция от 1 милион долара.

———————————————————————————————————————————————
Източник: theweeklyvice.com

От трагичната смърт на принцеса Даяна на 31 август 1997 година са изписани и изговорени милиони думи за онова, което наистина случи в нощта, в която тя загина, и защо. Вероятно, подобно на убийството на американския президент Джон Кенеди, никога няма да разберем отговорите на всички въпроси, възникнали покрай разследването на онази фатална катастрофа.

Беше ли смъртта на принцеса Даяна наистина нещастен случай, или поръчково убийство? Мнозина все още твърдят, че тя е била убита. Малко преди трагичния си край, тя предрича в писмо до своя верен иконом, че ще бъде убита в автомобилна катастрофа.

Лоша новина

Телефоните на чуждестранните кореспонденти в Париж започват да звънят пронизително в един часа през нощта на 31 август 1997 година.

След едно много горещо парижко лято слънцето в онази скучна събота най-сетне се скрива зад гъсти облаци и градът си поема глътка свеж въздух. Гражданите на Париж били уморени, лятната ваканция била свършила, но все още никой не бил готов да се върне на работа, в училище или в университета.

Журналистите също се чувствали премалели; „мъртвият сезон“ идвал към края си и есента щяла да донесе нови политически скандали, бедствия и войни за отразяване.

На телефоните на спящите кореспонденти упорито звънели редактори от цял свят. Всички задавали един и същи въпрос:

„Чухме, че Ди е претърпяла автомобилна катастрофа в някакъв тунел. Можем ли да разчитаме на история в следващия половин час за нашето първо сутрешно издание?”.

Никой от тези журналисти не успява да мигне повече през следващите няколко дни, знаейки че може би работят по най-големия случай в кариерата си. Впоследствие, някои от най-нечувствителните от тях признават, че са спечелили толкова много пари от тази трагедия, че са могли да се отдадат на луксозна почивка след това.

Защото в онази августовска нощ Даяна, принцесата на Уелс, умря от раните си, получени в автомобилна катастрофа в един парижки тунел, само на 36 години.

А преди онази нощ, ако бяхте попитали някого – мъж или жена – коя е най-красивата и състрадателна жена в света, с която бихте искали да излезете на вечеря, те щяха да ви отговорят: принцеса Даяна.

Слава

Принцеса Даяна

Благородническите титли са изключително важни в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия. Те показват статуса на човек в британското общество – кой кого наследява, кой на кого се покланя и кой може да се ожени за член на кралското семейство. Такива неща.

Най-високата титла в блародническата йерархия е тази на Краля (понастоящем на Кралицата), а най-ниската е просто благородник. Даяна е Лейди (баща й е граф), което е само една титла над благородник, но все пак й позволява да се омъжи за най-големия син на кралица Елизабет, бъдещият крал принц Чарлз.

Макар да донася двама синове – наследник и резерва – техният брак, по думите на Даяна, не бил щастлив. Освен това в него участвали трима души: съпругът й обичал друга жена. Даяна се справяла с това унижение като повръщала след ядене и крещяла нецензурни думи под прозорците на двореца, хвърляйки в шок гостите на своята величествена свекърва.

През август 1996 година бракът им, сключен на 29 юли 1981 г., приключва официално. След известни преговори между нейните и адвокатите на принц Чарлз, Даяна получава тлъсто обещетение от 17 милиона паунда.

Отново неомъжена, тя била свободна да излиза на срещи и не пропуснала да го направи. Не че не се радвала на любовници дори по време на брака си. Както британската жълта преса често отбелязвала, ангелската Даяна – жената, която можела да прегръща дете, болно от СПИН в ръцете си с очи, плувнали в сълзи – можела да се похвали със завиден брой любовници. Дори се носели слухове, че Чарлз не е биологичният баща на по-малкия им син принц Хари, трети кандидат за трона след баща си и по-големия си брат Уилям.

Сред любовниците на Даяна присъствали заможен и женен търговец на изкуства от Лондон, капитан от армията, женен капитан от националния отбор по ръгби, поп певец, продавач на коли, капитан от Кралската гвардия, пакистански сърдечен хирург и един женен бодигард. Последният – полицейски сержант, бил свален от поста си на неин личен охранител, когато Чарлз забелязал, че тя прекарва твърде много време с него. Той умира в загадъчна катастрофа. Шофьорът на мотоциклета, на който се возел любовника й, се сблъсква с идваща насреща кола, чийто светлини го заслепяват. Тази кола никога не е открита и Даяна вярвала, че бодигардът й е премахнат, заради приятелството си с нея.

Доди ал Файед

Тогава се появява Доди ал Файед и разлюлява почвата под краката й.

Цялото име на Доди е Емад ел-Дин Мохамед Абдел Монеим Файед. Роден в Александрия, Египет, през 1955 година, той е син на един от най-богатите мъже в Обединеното Кралство, милиардерът Мохамед Ал Файед, и на Самира Кашоги – сестра на милиардера и оръжеен търговец Аднан Кашоги.

По онова време Мохамед Ал Файед е собственик на луксозния търговски център „Хародс“ и на футболния клуб Фулъм. Притежава също хотел „Риц“ в Париж.

Доди, образован в престижно частно училище в Швейцария и в английската Кралска академия „Сандхърст“, е изпълнителен филмов продуцент и името му стои под успели заглавия, като „Chariots of Fire“ (1981). Той се развежда с американския модел Сюзан Грегард и оттогава името му се свързва с няколко красавици, сред които и актрисата Брук Шийлдс.

През онова лято на 1997 година отново се заговаря за него. На 42 години той се сгодява за друг американски модел – Кели Фишър. Двамата планират да плават в Средиземно море на една от яхтите на баща му, наречена „Куджо“.

Ди и Ди

„Английската роза“, както Елтън Джон щял да нарече Даяна на погребението й в песента си, посветена на нея, и елегантният Доди, с неговите тъмни очи, черна коса, загорял тен и свобода да харчи бащините милиони, вече се били срещали преди онова фатално лято на 1997 година.

Принц Чарлз играе поло

За първи път се изправили лице в лице преди 10 години, в лятото на 1986-а, по време на турнир по поло в парка Грейт Уиндзор. Играта на поло е задължителна за всеки млад човек от висшето общество в Англия, така че Доди я играел. През онзи ден неговият отбор победил тима на принц Чарлз. Даяна подала на Доди купата на победителя. След ръкостискане и задължителния поклон от негова страна, двамата си разменили няколко думи и сетне той пристъпил назад, както се очаква от обикновен човек в присъствието на кралска особа.

Турнирът по поло може и да бил единственият път, в който Доди имал възможност да говори с Даяна, но неговият баща Мохамед ал Файед и нейният баща граф Джон Спенсър били приятели от много години.

По времето на онзи поло мач бракът на Даяна и Чарлз вече бил доста разклатен.

Камила Паркър-Боулс

Според собствените признания на Чарлз в едно телевизионно интервю, в онази година той бил възобновил предбрачната си любовна афера с жената, която щяла да стане негова втора съпруга и вероятно бъдеща кралица – разведената Камила Паркър-Боулс. Даяна обаче твърдяла, че Чарлз бил подновил авантюрата си с Камила още през 1984-а, тоест две години по-рано. Тя казвала, че той се бил оженил за нея само заради нуждите на държавата; трябвало му „добро момиче, девица, без сенчесто минало“, което да го дари със син и наследник, и семейството му я било избрало за негова съпруга.

Все пак, въпреки нещастния си брак с Чарлз, щели да минат още 10 години преди тя да види в Доди нещо повече от син на приятеля на баща си.

Лятото на 1997 година

Замъкът Балморал в Шотландия

Месец юни. Всяка година кралското семейство се оттегля заедно на дълга лятна ваканция в замъка Балморал в Шотландия. Те яздят коне, ходят на риба, организират си пикници, разхождат кучетата си, играят на семейни игри, имитират гласовете и маниерите на държавните глави, с които са се срещали през годината, или обсъждат влажното планинско време над чашите с чай.

Пакистанският сърдечен хирург Хаснат Кан

Даяна никога не се научила да се наслаждава на тези летни ваканции, но през 1997 година и без това вече не била член на кралското семейство. На 36 години и разведена от 10 месеца, тя се чувствала особено нещастна и се чудела къде ще прекара лятото. Този месец била скъсала с последния си любовник – пакистанският сърдечен хирург Хаснат Кан. Двамата държали връзката си в пълна тайна, понеже не само че британският народ не би искал да я види в обятията на мюсюлманин, но и семейството на хирурга не одобрявало аферата им; те искали да го видят женен за пакистанско момиче, което вече били избрали за него.

Нямайки къде да отиде, Даяна започнала да пита приятелите си дали би могла да се присъедини към тяхното летуване. Тъй като не получила покана от никого, решила да наеме къща в престижния район Хамптънс в Лонг Айлънд. Макар след развода й тя да не била вече Нейно кралско височество, а само „принцеса“, Кралската охрана все още била отговорна за сигурността й и сметнала, че Щатите представляват твърде голям риск. Посъветвали я да се спре на друга дестинация. Фактът, че двамата й сина щели да прекарат част от лятната ваканция с нея също оказал влияние върху решението на Кралската охрана.

Тук се появил Мохамед ал Файед. Той дочул, че дъщерята на приятеля му няма къде да отиде и поканил Даяна и момчетата й да се присъединят към него и семейството му в неговата вила в Сен Тропе. Вилата била сигурно пазена от собствените му бодигарди и Кралската охрана не намерила повод за възражение.

Даяна на яхтата Йоникал

Когато получил потвърждение, че Даяна и двамата принца ще идват през юли, Ал Файед незабавно ремонтирал новопридобитата си 60-метрова яхта „Йоникал“, в случай че тримата високопоставени гости решат да плават на нея.

Даяна и синовете й били във вилата от три дни, когато пристигнал Доди. Той бил извикан от баща си да забавлява гостите. Кели Фишър също дошла с него, но не се присъединила към годеника си във вилата. Откарали я с хеликоптер на яхтата „Куджо“, закотвена край брега на Сен Тропе.

Две седмици по-късно Даяна отново била сама в апартамента си в Лондон и разказвала на приятелите си, че е прекарала най-хубавото лято в живота си. Според книгата на Тина Браун „Хрониките на Даяна„, тя казвала, че Доди я бил накарал да се чувства „обгрижвана“.

Преди лондонските вестници да надушат за новата й афера, тя и Доди прекарват един уикенд в парижкия хотел „Риц“, връщат се в Лондон за филмова премиера в частен киносалон в Сохо и се наслаждават на многобройни, осветени на свещи вечери в апартамента на Доди на „Парк Лейн“. Когато не били заедно, непрекъснато разговаряли по телефона.

На 7 август лондонските таблоиди най-сетне заподозрели, че нещо се случва с бившата снаха на кралица Елизабет и сина на Мохамед ал Файед. Знаейки че двамата са в Лондон, папараците заемат позиции пред апартамента на Доди. Тъкмо навреме, защото същата вечер Даяна, облечена в прилепнала синя рокля, пристига там и не излиза повече чак до 1 часа през нощта.

По-късно същия ден тя заминава за Босна, като част от кампанията против противопехотни мини. Десетки репортери и фотографи също се втурват натам.

Даяна и Доди на яхтата

На 15 август Даяна се връща в Лондон и отлита за Гърция, за да прекара няколко дни там. Взима със себе си приятелка. Двете жени пътуват в частен самолет, собственост на „Хародс“, или с други думи – на Мохамед ал Файед.

Шест дни по-късно, на 21 август, Даяна отново е в Лондон. Доди също се връща в града в този ден от Лос Анджелис. Според слуховете бил там, за да купи жилище за себе си и Даяна: щели да се женят и да се установят в Ел Ей.

На следващия ден двамата се качват на самолета; отлитат в Ница за поредната си ваканция. На летището се качват на хеликоптер, който ги отнася на яхтата „Йоникал“. Бащата на Доди, втората му майка и техните деца вече ги чакали там. Даяна и Доди се присъединяват към тях, за да направят това, което богатите и благородни европейци правят през лятото от край време: круиз на Средиземноморието.

На тази втора ваканция със семейство Ал Файед нямало и следа от Кели Фишър. През юли, докато стояла сама на яхтата „Куджо“, Фишър все още нямала представа за истинската роля на принцесата в живота на годеника й, но на 6 август, когато се върнала в Щатите, видяла снимките на двамата във вестниците.

Кели Фишър

Опитала се да говори с Доди, но той не си вдигал телефона. Когато се обадила в апартамента му в края на деня, вдигнал й Мохамед ал Файед и й казал, че между нея и сина му е свършено. На следващия ден тя все пак се свързала с Доди и записала разговора им. Той отрекъл да се е сгодявал за нея, но отрекъл и че има афера с Даяна. В един момент от разговора тя му казала: „Не се ебавай с мен, Доди. Бил си с нея в Сен Тропе по цял ден, а после ме чукаше през нощта“. Впоследствие Фишър съди Доди за нарушаване на обещанието му, но оттегля жалбата си след смъртта му.

Знаейки че Даяна и Доди са на яхтата, лондонските редактори, както на таблоидите, така и на сериозните издания, изпаднали в безпомощна лудост. Крещели за материал на репортерите и за снимки на папараците, които от своя страна също полудявали, но от радост; знаейки, че ще могат да поискат висока цена за каквато и да е новина, или кадър, които успеят да направят. Тъй като не се налагало вече да пази връзката си в тайна, Даяна решила да покаже на света, че наистина има нов мъж до себе си. Облечена в бели шорти и изрязана черна фланелка тя гордо крачела до Доди по крайбрежната ивица на Сен Тропе. Мохамед ал Файед споделил с репортерите, обсадили яхтата „Йоникал“:

“Давам им благословията си. И двамата са големи хора. Тя е прекрасно момиче, а той ми е син и аз много го обичам. Изглежда много се харесват и се радвам да ги виждам толкова щастливи”.

Тиражът на вестниците и списанията се удвоява, утроява, и даже учетворява. Поданиците на бившата свекърва на Даяна искали да знаят за всяко движение на влюбените.

"Целувката" на Даяна и Доди

Междувременно, Даяна оставяла впечатлението, че се наслаждава на вниманието; тя доближила с моторница една от лодките на папараците, обсаждащи яхтата, и им изкрещяла: „Скоро ще имам новини за вас! Ще се изненадате от това, което ще ви кажа!”.

Дошъл неизбежният момент, в който една сутрин заглавията на таблоидите обявили: „Целувката!“.

Снимката на първа страница показвала Даяна и Доди по бански на палубата на яхтата край брега на Сардиния, прегърнати и с почти доближени устни.

Но Доди бил син на Мохамед ал Файед и поданиците на нейната бивша свекърва не сметнали поведението й за правилно. Докато само флиртувала, се забавлявали, но да го прегръща и целува полугола било съвсем друга работа.

Фалшивият фараон

Мохамед ал Файед

Британците изпитват смесени чувства към Мохамед ал Файед. Да, той имал пари, но те не били „стари“ пари, а той не бил чистокръвен британец. Идвал от Египет. Роден в Александрия през 1933 година като син на учител, той и неговите двама братя основават корабна компания. Когато президента Гамал Абдел Насър започва да национализира частната собственост в страната, Мохамед и братята му преместват офисите си в Геноа, Италия. Те откриват клон в Лондон през 60-те години. Осъзнавайки потенциала на малката заливна държава Дубай, Мохамед се сприятелява с нейния владетел, шейх Рашид ал Мактум, и започва да играе важна роля в развитието на кралството, окуражавайки британски предприемачи да инвестират в Дубай. Самият той основава там втора корабна компания, занимаваща се с ремонт на петролни танкери.

През 1972 година Мохамед вече е достатъчно богат, че да си купи замък в Шотландия, а през 1974-а – огромно имение в Съри, в южна Англия. Дотогава бил известен като Мохамед Файед, но сега се превърнал в Мохамед ал Файед. Британските медии го обвиняват, че е добавил „ал“ към името си, за да се накара да изглежда като член на благородна египетска фамилия от град Файед. Дори се сдобива със злъчния прякор: „Фалшивия фараон“.

Той купува търговския център „Хародс“ през 80-те години, след като вече бил горд собственик на хотел „Риц“ в Париж.

Макар френският президент Франсоа Митеран да го бил направил рицар на престижния френски Почетен легион, британците само го омаловажавали заради начина, по който бил купил „Хародс“. Магазинът притежавал „кралски грамоти“, което означавало, че някой член на кралското семейство пазарува там. В момента магазинът няма нито една грамота, понеже през 2000 година съпругът на Елизабет ІІ, принц Филип, оттегля своята, в резултат на което вбесеният Мохамед ал Файед връща и останалите.

Р. У. Роуланд

Начинът, по който Мохамед се сдобива с търговския център, се струвал нередовен на британците. Първо той купил 30% от дяловете на холдинговото дружество през ноември 1984 година. Сетне, през март 1985-а купува останалите 70%, заплащайки 975 милиона долара. Сделката била оспорвана от човека, основал акционерното дружество, Р. У. Роуланд, който също искал да купи дяловия пакет, но не можел да се мери с предложението на Мохамед ал Файед. В следващите седем години г-н Роуланд, собственик на британския „Обзървър“, провежда безмилостна вендета срещу Мохамед, използвайки вестника си, за да очерни своя опонент, като пише, че тримата братя Файед са излъгали за миналото на семейството си и че всъщност са египетски селяни. Той дори успява да убеди тогавашния британски премиер Маргарет Тачър да проведе разследване на сделката с „Хародс“, под предлог че магазинът се счита за „британска институция“, която трябва да остане в ръцете на англичаните. Нищо не излиза от това разследване, но през 1995 година Роуланд обвинява Ал Файед, че е взел от сейфа му в „Хародс“ скъпоценни камъни, редки монети и пощенски марки. Срещу Мохамед и шестима служители на „Хародс“ са повдигнати обвинения, но през 1998 година Скотланд Ярд обявява, че няма да преследва седмината, заради слабата вероятност случаят да издържи в съда. Все пак Роуланд завежда граждански иск срещу тях, който е решен извън съда през 2000 година, когато Ал Файед се съгласява да заплати на вдовицата на вече покойния Роуланд 1,2 милиона долара, въпреки че продължава да отрича, че е взимал ценности от сейфа.

Има и друга причина за лошата репутация на Мохамед ал Файед сред британците. Точно по време на скандала със сделката за „Хародс“, той подкупва двама членове на парламента, които да повдигнат въпроса за неговия проблем. Очевидно се надявал, че парламентарният дебат ще покаже, че е постъпил почтено. Това обаче не се случва и, въпреки факта, че усилията му в Дубай донасят на Великобритания около 8 милиарда паунда, неговата лоша слава остава непроменена.

Славата му всъщност била толкова лоша, че до онова лято на 1997 година имиграционните служби вече два пъти били отхвърляли молбата му за британско гражданство.

Събота, 30 август

В 15:20 часа на 30 август частният самолет на Мохамед ал Файед докосва пистата на парижкото летище „Ле Бурже“.

На борда на самолета били загорялата от слънцето Даяна, Доди и неговите двама бодигарди, Тревър Рийс-Джоунс и Кес Уингфилд.

Чакали ги няколко коли: два наети Мерцедеса 600 и черен Рейндж Роувър, собственост на Доди, две черни Пежо-та и три мотоциклета. Мерцедесът щял да откара Доди и Даяна където искали да отидат; Рейндж Роувъра бил за техния багаж, а Пежо-тата и моторите – за полицаите от френската Служба за охрана на важни лица. Даяна не била уведомила британското посолство, че ще бъде в града, както трябвало да направи, но френският вътрешен министър знаел за пристигането им и бил уредил ескорта им.

Около колите стояли няколко мъже. Двама от тях били шофьорът на Доди, Филип Дурну, и шефът на охраната в хотел „Риц“ Анри Пол. По-далече вече се разполагали няколко папараци, с готови за щракане фотоапарати.

Пол натоварил багажа на Доди и Даяна в Рейндж Роувъра, който щял да шофира. Дурну насочил двойката към един от Мерцедесите, който той щял да кара.

Доди казал на Пол да закара багажа им в неговия апартамент в Париж на улица „Арсен-Усе“. Доди и Даяна нямало да ходят в апартамента веднага. Понякога Доди си позволявал да бъде нескромен, и този ден се оказал точно такъв.

Кралското имение в Париж

През 1986 година неговият баща бил взел под наем за 50 години напред едно триетажно имение с 14 стаи на зелената улица „Шамп д’Онтренмо“, гледаща към Булонския лес. Имението навява горчиво-сладки спомени на английските кралски особи. Техният бивш крал Едуард VІІІ абдикира през 1936 година, за да може да се ожени за жената, която обичал – разведената американка Уолис Симпсън. Херцогът на Уиндзор избира да прекара живота си в Париж през 50-те и френските власти му предлагат това имение за по-малко от 30 долара годишно. Херцогът умира през 1972 година, а херцогинята Уолис Симпсън през 1986-а. В същата година тогавашният кмет на Париж и бъдещ президент на страната Жак Ширак предлага на Мохамед ал Файед 50-годишна рента на имота.

Кралица Елизабет не погледнала благо на факта, че този недолюбван чужденец ще живее в дома на нейния скъп чичо Дейвид. Но новият собственик не се нанесъл в имението. Казал, че e купил имота, за да го запази в историята.

Без съмнение Доди е бил наясно какво чувстват британците за бащината му придобивка и за нейното историческо значение за нацията, но не можел да устои да води приятелите си и да им показва имението. Особено обичал да води приятелките си там.

Така че, сдобивайки се с нова любов, Доди изпитал нуждата да разведе и нея в някогашното кралско имение.

Най-краткият маршрут от летище „Ле Бурже“ до Булонския лес е околовръстният път на Париж, булевард „Периферик“, и Дурну се насочил натам, предвождан от Службата за охрана и следван от двамата бодигарди във втория Мерцедес. Когато движението не е натоварено, разстоянието може да се вземе за 45 минути. Благодарение на официалния ескорт, Дурну пристига в имението за по-малко от половината време – в 15:45 часа, половин час след кацането на летището. Той дори успява да събори папараците от мотоциклетите им. Когато пристигат в имението, Доди го поздравява за това.

След половин час Даяна и Доди се качват отново в Мерцедеса и Дурну ги откарва в хотел „Риц“. Папараците чакали край главния вход на хотела на площад „Вендом“.

Двойката остава в хотела през следващите четири часа. Настанили се в Императорския апартамент. Докато фризьорът оправял изсветлялата от слънцето коса на Даяна, Доди се върнал в Мерцедеса. Дурну отново седнал зад волана, а отзад до Доди се настанил бодигардът Рийс-Джоунс.

Този път Дурну трябвало да измине по-малко от 100 метра. Доди искал да отиде в бижутерския магазин „Репоси“ срещу хотела.

Защо Доди отивал в „Репоси“?

Както по-късно чичото на Доди, Хюсеин Ясин, щял да каже на медиите, той бил получил телефонно обаждане от Доди, който му казал, че двамата с Даяна идват в Париж, за да може Доди да купи годежен пръстен. Той се готвел да направи предложение на принцесата.

Икономът на Доди също потвърждава впоследствие, че двамата влюбени са щели да се сгодят през онази нощ. Той разказал, че по-късно ги бил заварил във всекидневната – Доди бил на  колене пред нея, а тя гледала ръката си. Икономът я чул да казва „Да“.

Сгодените Даяна и Доди щели да отлетят за Лондон на следващия ден, където тя щяла да сподели новината със синовете си. След това щели да направят официално публично изявление.

Мерките за сигурност в „Репоси“ изискват всичко, случващо се в магазина, да бъде записвано на охранителните камери.

Доди (в средата) разглежда бижута в бижутерския магазин

В онзи съботен следобед камерите заснемат първо пристигането на някакъв мъж в костюм. Няколко минути по-късно в магазина влиза небрежно облеченият Доди. Първият мъж бил заместник-управителят на хотел „Риц“ Клод Руле.

Камерите заснели също Алберто Репоси, неговата съпруга Анджела и няколко техни служители. Щом Доди и Руле влезли в магазина, персоналът окачил на вратата табелка „Затворено“. Часът бил 17:40.

Десет минути по-късно камерите заснемат излизането на Доди. В хотел „Риц“ също има охранителни камери и те засичат връщането на Доди. Той носел каталог за бижута, даден му от Алберто Репоси.

Руле бил останал в магазина и камерите продължили да го следят. Той си записал някакви бележки и също напуснал магазина, за да се върне в „Риц“ пеша, придружен от бодигарда Уингфилд.

Завръщането на Руле също било заснето. От лобито той се запътил право към Императорския апартамент, от който излязъл в 18:27 часа с каталога в ръце. Руле се върнал обратно в бижутерския магазин. След няколко минути отново напуснал магазина с каталога и някаква малка торбичка. В лобито на „Риц“ се спрял на рецепцията и написал нещо на лист хартия. След това се запътил към Императорския апартамент, носейки каталога, торбичката и бележката. Впоследствие става ясно, че на хартията била изписана цената на пръстен – 115 000 франка.

Руле влязъл в апартамента в 18:43 и излязъл в 18:46 часа – три минути по-късно. След това се върнал на рецепцията, отново носейки малката торбичка, но този път без каталога. Там попълнил някаква бланка и я подписал, след което отишъл в трезора на хотела. Когато излязъл, вече не носел торбичката.

Даяна и Доди излизат от хотела десет минути по-късно – в 18:56 часа. Те се качили в Мерцедеса и Дурну потеглил към апартамента на Доди на улица „Арсен-Усе“, следван от напористите папараци. Качвайки се в колата пред хотела, Даяна и Доди изглеждали видимо разстроени от присъствието на ордата раздърпани и крещящи фотографи.

Пръстенът

Алберто Репоси

През 2000 г., две години и седем месеца след смъртта на принцеса Даяна, Алберто Репоси предоставя на медиите видеозаписите от охранителните камери в магазина си, заснели посещенията на Доди и Руле на 30 август. Показва им също и подписана касова бележка. Важно е да отбележим, че Мохамед ал Файед бил заплашил бижутера, че ще го съди, ако не публикува записите. Ал Файед искал света да узнае, че неговият син и принцеса Даяна са щели да се женят и считал купуването на пръстена за достатъчно доказателство за това.

Репоси споделил с пресата, че през август, докато бил в своята вила в Монте Карло, бил получил обаждане от „директор“ на хотел „Риц“, който му казал, че Даяна и Доди са харесали един от пръстените на витрината на неговия магазин в Монте Карло в събота на 23 август. Те искали да знаят дари могат да видят пръстена лично. „Няколко дни по-късно се срещнах с Доди и принцеса Даяна в Сен Тропе, за да им покажа пръстена. Той беше годежен пръстен от моята колекция „Dis Moi Oui“ (Кажи да)” – казва Репоси.

Но откъде Доди купува пръстена в действителност?

Последвалото разследване разкрива, че директорът на хотел „Риц“, който се бил свързал с г-н Репоси, е Франц Клайн. След разговора си с него Репоси изпратил факс до хотела с подробности и цената на три пръстена, както и на някои други бижута. Датата на факса била от събота 23 август – денят, в който според Репоси Даяна и Доди били видели пръстена на витрината в магазина в Монте Карло. Двамата наистина били в Монте Карло в онзи ден, както показвал корабният дневник на яхтата „Йоникал“.

Репоси пристигнал в магазина си в Париж, тъй като искал да обслужи двойката лично, а те му били казали, че ще вземат пръстена оттам на 30 август.

Касовата бележка, която показал Репоси, била предоставена на разследването. Номерът й бил 01554, датата – 30.08.97 г. Документът всъщност не е истинска касова бележка, а квитанция, която бижутерите обикновено дават на клиент, взел от магазина им скъпоценност за „проба“. Тази практика е често срещана, макар че понякога предоверяването от страна на бижутерите ги прави жертва на кражби.

Подписът на квитанцията бил на Клод Руле, като фамилията му била сгрешена. След името му пишело „хотел Риц“.

В квитанцията били записани два пръстена.

Първият, с номер 4/7014, бил описан като звезден пръстен с диаманти и бил задраскан с две черти.

Вторият, с номер 97/326, бил описан като годежен пръстен с триъгълни диаманти. Думите „годежен пръстен“ били обградени с червено мастило.

Цената на първия пръстен била 600 000 франка (124 000 долара), а на втория – 115 000 франка (24 000 долара). Същата сума била записана на бележката на Руле.

До първия пръстен било записано: даден на 30.08.97 – върнат на 03.09.97. С други думи, три дни след смъртта на Даяна и Доди.

В дъното на квитанцията било записано името на лицето, получило пръстените. Полетата за вписване на номер на паспорт и дали лицето е нов, или редовен клиент, били оставени празни.

Под думите „върнат на 03.09.97″ стои още един подпис, който е нечетлив.

Квитанцията вероятно означава, че първият, по-скъп пръстен е бил върнат на Репоси, а вторият, годежен пръстен е бил купен, или поне не е бил върнат в магазина заедно с другия на 3 септември.

Следователно, Доди вероятно се е готвел да даде този втори пръстен на Даяна в нощта на 30 август.

Мохамед ал Файед казва: „Да, със сигурност този пръстен беше годежен; синът ми и принцеса Даяна щяха да станат съпруг и съпруга“.

Репоси също казва да. После казва не. След това пак казва да. През октомври 2007 година той обяснява колебанията си пред италианските медии с тормоз от страна на Скотланд Ярд. Следователите го били разпитвали три пъти, като всеки разговор се записвал на няколко касети. На финала на разпита му казали направо, че най-добре за неговата репутация щяло да бъде, ако промени версията си за събитията. Естествено, на касетите не се чува нищо такова. Репоси смята, че Скотланд Ярд са изтрили тази част от записа.

Икономът Рене Делорм също казва, че Доди и Даяна са посетили бижутерски магазин в Монте Карло, макар да не си спомнял кой точно. Бодигардът Рийс-Джоунс обаче твърди, че двойката изобщо не е припарвала до такъв магазин. Тъй като чакал отвън, докато Доди бил в магазина в Париж, охранителят нямало как да знае дали той е купил нещо и какво.

Всички приятели на Даяна твърдят, че тя не е имала намерение да се омъжва за Доди. Нейната приятелка лейди Анабел Голдсмит заявява на разследването, че принцесата й била казала, че има нужда от брак, колкото от обрив по лицето.

Но никой не можел да отрече, че Доди е бил в магазина на Репоси в Париж и че Руле се е върнал оттам с някаква малка торбичка.

Дали Доди се е готвел да предложи на Даяна през онази нощ? Или вече го бил направил на яхтата и само трябвало да вземе пръстена от Париж? Двамата щели да останат в Париж само за една нощ.

Единствените двама души, които знаят истинската причина защо Доди бил взел годежен пръстен от Репоси са той самият и Даяна, но те вече няма как да разбулят загадката.

Фаталната нощ

Над Париж ръмял лек дъждец, когато в 21:35 часа Доди и Даяна пристъпват на тротоара пред неговия апартамент на улица „Арсен-Усе“ и попадат насред развълнувана глутница папараци.

Те се качват в Мерцедеса и Дурну потегля към следващата им дестинация: ресторант „Шез Беноа“, известен със своите традиционни френски ястия.

Дурну умело маневрирал с колата през натоварения съботен трафик по „Шанз-Елизе“ – двойката вече била освободила полицейската охрана – а медийните фурии го следвали плътно по петите. По средата на дългия около миля булевард Доди казал на шофьора да ги откара обратно в „Риц“; заради шумния цирк, който ги следвал, той бил решил двамата с Даяна да вечерят в хотела. Метр д’отелът на „Шез Беноа“ научава едва по-късно, че масата, която пазел за „мосю Руле от хотел Риц“, е била предназначена всъщност за Даяна и Доди.

В 21:53 часа Дурну спира пред „Риц“ и Даяна и Доди си пробиват път през тълпата папараци, за да стигнат до ресторанта на хотела. Според Тина Браун в „Хрониките на Даяна„, ядосан от това че папараците не ги оставят на мира, Доди се провикнал на служителя на охраната Франсоа Тендил, че цялото му посещение в Париж е „пре*бано“. Ресторантът бил пълен, двамата не искали да чакат поръчката си там и побързали да излязат. Няколко минути след 22:00 часа Доди и разплаканата Даяна се връщат в Императорския апартамент.

В 21:53 часа Дурну спира пред "Риц" и Даяна и Доди си пробиват път през тълпата папараци, за да стигнат до ресторанта на хотела.

Междувременно, охранителят Тендил се обажда на шефа на охраната Анри Пол. Подобно на Руле, Пол също вече не бил на смяна, но се наложило да се върне, за да се увери, че всичко е наред със сигурността на важната двойка.

Какво са правили Даяна и Доди, освен да вечерят, не се знае, но 14 минути след полунощ двамата излизат от стаята си в коридора, където ги чакал бодигардът Рийс-Джоунс. Възнамерявали да се върнат обратно в апартамента на Доди на улица „Арсен-Усе“.

Впоследствие Руле щял да каже на френската полиция, че се бил обадил на шефа на охраната Пол в 23:15 часа, за да провери каква е ситуацията в хотела, и той го бил уверил със спокоен тон, че няма никакви проблеми. Пол не му споменал нищо за плановете на двойката да се върне в апартамента на Доди.

Планът бил Даяна и Доди да напуснат хотела през задния вход на улица „Камбон“, докато шофьорът Дурну и охранителят Уингфилд се преструват, че приготвят Мерцедеса и Рейндж Роувъра за оттеглянето им пред главния вход. Според Рийс-Джоунс, планът бил на Доди.

Но с каква кола щели да напуснат хотела?

„Риц“ разполагал с цял автопарк, нает от луксозната рентакар компания „Етоал Лимузин“. Собственикът на компанията Жан-Франсоа Муса някога бил шофьор в „Риц“ и понякога все още продължавал да вози важни клиенти. Късно този следобед шефът на охраната Пол му се обадил и го помолил да дойде в хотела, за да се качи на черния Рейндж Роувър на Доди – резервното возило на двойката. Затова Муса бил карал след тях до апартамента на Доди и след това обратно до хотела, когато двамата решили да не вечерят в „Шез Беноа“.

В събота вечерта около 23:50 часа Руле му се обадил и го попитал дали разполага с друг Мерцедес, който биха могли да използват. Той отговорил, че има един Мерцедес S 300. Всъщност, имал още шест коли на разположение, паркирани в подземния паркинг на хотела.

Муса разказва впоследствие, че е искал да остане в хотела, за да бъде на разположение да управлява Мерцедеса, но Руле му казал, че това няма да бъде необходимо. Трябвало само да закара колата до задния вход на улица „Камбон“. Тясната уличка пресича еднопосочната улица „Дьо Риволи“, която от своя страна преминава в площад „Дьо ла Конкорд“, откъдето почва булевард „Шанз-Елизе“, в чийто горен край, близо до Триумфалната арка, се намира улица „Арсен-Усе“.

До днес е спорен въпроса дали Руле е бил този, който е попитал Муса дали има друга кола, или това е бил Пол. Руле казва на полицията, че не е знаел нищо за размяната на коли. Рийс-Джоунс също твърди, че Доди бил решил Пол да закара него и Даяна до апартамента на ул. „Арсен-Усе“.

Муса бил в лобито на хотела, когато един от охранителите му казал, че Даяна и Доди са готови да тръгнат и че е време да закара Мерцедеса S 300 до задния вход. Рийс-Джоунс се свързал с Пол по станцията, за да го извика при задния вход.

Премятането на папараците изглеждало като перфектния план и Даяна, преоблечена в тесни бели панталони, черно сако и високи обувки на Версаче, и Доди били записани как влизат в малкия асансьор на техния етаж заедно с Рийс-Джоунс. Друга камера записала появата на Пол пред задната врата. Той се оглеждал за папараци и ги забелязал да чакат в края на улицата на мотоциклетите си. Даяна и Доди изчакали в коридора Муса да докара Мерцедеса. Пол се качил зад волана, а Рийс-Джоунс придружил Даяна до задната врата и й отворил да влезе първа. Доди се мушнал след нея, а Рийс-Джоунс заобиколил и седнал отпред. В крайна сметка Доди седял зад шофьора Пол, а Даяна – вдясно до него, зад Рийс-Джоунс. Никой не си сложил задължителните предпазни колани.

Междувременно, Муса се върнал в лобито, където той, Дурну и Уингфийлд продължили да се правят, че подготвят Мерцедеса 600 и Рейндж Роувъра за потегляне. Във Франция личните шофьори трябва да имат специална книжка, каквато Пол нямал. Муса го знаел, но не отворил дума за това през онази нощ.

Пол, който носел очила, потеглил от хотела в 00:17 часа с нормална скорост.

От улица „Камбон“ до улица „Арсен-Усе“ има няколко маршрута. Този, избран от Пол, не е най-прекият, нито най-сложният. Най-бързият и лесен път от улица „Камбон“ е по еднопосочната улица „Дьо Риволи“, през площад „Дьо ла Конкорд“ и оттам по булевард „Шанз-Елизе“. Но Пол избрал да игнорира „Шанз-Елизе“ и минал по пътя „Курс Албер 1″, минаващ край река Сена, успоредно на „Шанз-Елизе“.

Когато Мерцедеса вдигнал скорост на широкия площад „Дьо ла Конкорд“, бодигардът Рийс-Джоунс си сложил колана, а Даяна и Доди се обърнали назад, вероятно за да проверят дали папараците са зад тях. Дурну и Муса междувременно били потеглили от хотела и няколко фотографи ги последвали.

Бодигардът Рийс-Джоунс (вляво), Анри Пол (зад волана) и Даяна, обърната назад

На „Курс Албер 1″ се намира двупосочния тунел „Понт д’Алма“, който минава под площад „Алма“. Единствената цел на тунела е да улесни натоварването на площада. Това означава, че не е нужно да се минава оттам, когато няма силен трафик. Но Пол избира този вариант. От тунела щял да излезе на булевард „Марсо“, като Айфеловата кула щяла да остане зад него, а отпред го чакала Триумфалната арка. Логичното продължение на този маршрут щяло да бъде минаване през Арката, завъртане около нея и след това навлизане в булевард „Шанз-Елизе“. Разстоянието е малко повече от миля и нямало да отнеме повече от 7 минути, но Пол така и не излязъл от тунела. Поне не жив.

В приблизително 00:20 часа Мерцедеса S 300 навлиза в тунела. Въпреки късния час и по двете платна имало коли. Според показанията на техните шофьори и пътници, дадени по-късно, Мерцедесът се движел с твърде висока скорост.

Доди и Даяна на задната седалка на Мерцедеса, минути преди катастрофата

Впоследствие медиите предлагат различни версии за скоростта на колата. Някои журналисти пишат, че тя се е движила с около 170 км в час, а други казват, че не е вдигнала повече от 100. Трети, цитирайки полицейски източници, твърдят, че скоростомерът бил заседнал на 195 км в час; с други думи, това е била скоростта на автомобила в момента на катастрофата. Адвокатите на Мохамед ал Файед обаче настояват, че спидометърът е бил спрян на нулата. Ограничението за скорост в населените места във Франция е 50 км в час, но в лошо време става дори по-ниско. През онази нощ в Париж ограничението било 30 км в час.

Шофьорите и пътниците в другите коли казват също, че водачът на колата трудно я е контролирал. Тя се движела на зиг заг. На известно разстояние зад нея се задавали няколко мотоциклета.

Беноа Бура бил в тунела и точно щял да излезе от него, когато видял един Мерцедес S 300 да го застига по другото платно. Той разказва, че пред неговата кола се движели две Пежо-та и една „тъмна кола“ пред Мерцедеса. Вниманието му било привлечено от Мерцедеса и тъмната кола заради скърцането на гумите на първата. Тогава шофьорът на Мерцедеса загубил контрол над колата, която се ударила в един от стълбовете, разделящи двете платна и автомобилът се обърнал и спрял в посоката, от която бил дошъл. В този момент Бура забелязал мотор 125cc, близо до Мерцедеса. Той си помислил, че Мерцедесът и тъмната кола са се ударили и затова шофьорът бил загубил контрол. Моторът не спрял, а увеличил скоростта си и излязъл от тунела.

Катастрофиралият Мерцедес

Мохамед Меджахди и неговата приятелка Суад Муфакир пътували в тунела, когато чули скърцането на спирачки за тях. В огледалото за обратно виждане Мохамед видял как Мерцедесът се носи през платното. Той казал на френската полиция, че точно преди да чуе спирачките, един мотор с двама души на него минал покрай колата му. Приятелката му не видяла мотора, но обяснила, че вероятно го е пропуснала, защото била твърде изплашена да не бъдат ударени от изгубилия контрол Мерцедес.

Катастрофиралият Мерцедес

Намиращите се над тунела хора също видели мотоциклета. Те казали на полицията, че той бил излязъл от тунела с превишена скорост точно след като чули шума от разбиваща се кола. Не можели да кажат дали на него са се возили един или двама души, защото всичко станало много бързо. А и било тъмно.

Друг очевидец, 42-годишен финансист, познат само като Жорж Д., който шофирал през площад „Алма“ със съпругата си в колата, казал на полицията, че е видял някакъв стар, мръснобял, двуврат Фиат Уно да излиза с висока скорост от тунела. Фиатът криволичел толкова зле, че когато се изравнил с неговата кола, той се изплашил да не го удари. Жорж Д. разказал също, че Фиатът не бил с парижки номер; регистрацията му свършвала на 78 или 92. Номерата на колите, регистрирани в Париж, свършват на 75. 78 и 92 са номера на коли, регистрирани в парижките предградия. Шофьорът бил „европейски тип“ – бял мъж на възраст 40-50 години, с къса, кестенява коса. На задната седалка на колата имало голямо куче – черна Немска овчарка или Лабрадор. Кучето носело червен намордник.

Показанията на Жорж Д. за белия Фиат Уно, движещ се превишена скорост, са подкрепени и от други очевидци.

Платната на тунела се спускат доста остро за влизащите в него коли. Както показвали следите от спирачки, Пол бил започнал да натиска педала още в първите метри от тунела. Колата била спряла, обърната в обратна посока, удряйки се в 13-ата подпора. 12-ата била само одраскана.

Пол бил мъртъв още при спирането. Доди също. Бодигардът Рийс-Джоунс дишал, но бил в безсъзнание.

Даяна не само дишала, но и била в пълно съзнание.

Дурну, Муса и Уингфилд вече ги чакали живи и здрави пред апартамента на Доди.

Смърт

Районът на „Понт д’Алма“ в Париж е съвсем различен през нощта. През деня туристи обикалят наоколо – Айфеловата кула е само на няколко минути път. През нощта тук се връщат неговите обитатели – хора на средна възраст, които могат да си позволят високите цени на жилищата в квартала. Тишината на нощта се нарушава единствено от бръмченето на такситата и автобусите. Понякога тишината се нарушава и от сирените на полицейски коли, но неприятностите винаги се оказват някъде другаде в града.

В онзи първи час на неделния 31 август спокойствието на нощта било разтърсено по доста различен начин. Първо се появил звукът на автомобилни спирачки, а сетне тътенът на метал, удрящ се в бетон, последван от продължителен вой на клаксон. После, какофонията на полицейски сирени и линейки разкъсала нощта.

През 1997 година все още много малко хора във Франция разполагали с мобилни телефони, но папараците мотористи, следващи Мерцедеса S 300, имали и щом се окопитили, веднага почнали да звънят. Някои от тях впоследствие твърдят, че се били обадили на полицията, но онези, работещи за фото агенции, се обадили в редакциите си. В 00:31 часа Франс Прес съобщава новината за инцидента на целия свят. Тя гласяла:

„Лейди Ди е била тежко ранена в автомобилна катастрофа в тунела „Понт д’Алма“ в Париж. Арабският принц, който бил с нея в колата, също е ранен според полицията. Префектът на Париж е на мястото на инцидента. Според сведения от очевидци, тя е била преследвана от папараци, което е причинило катастрофата”.

Тогава телефоните на чуждестранните кореспонденти в Париж започват да звънят. Техните редактори също били получили новината за катастрофата от агенциите, за които работели папараците, и, разбира се, знаели, че въпросният арабски принц е Доди ал Файед. Но преди кореспондентите да могат дори да започнат да пишат материалите си, редакторите отново се свързват с тях, за да им кажат, че според папараците Доди е мъртъв. В резултат на това, заглавията в първите издания на неделните вестници съобщили, че Даяна е жива.

Първият човек, озовал се край смачкания Мерцедес, бил папаракът Ромуалд Рет. Той работел за фотографска агенция „Гама“. С него бил мотоциклетистът Стефан Дармон от същата агенция. Снимките, направени на колата в онази нощ, са на Рет. Той снима умиращата Даяна и мъртвия Доди и предлага фотографиите на лондонските медии още същата нощ. Британският редактор Кен Ленъкс от ежедневника „Сън“ свидетелства по-късно, че се бил съгласил да плати на Рет и неговата агенция 300 000 паунда за снимките. Ленъкс обяснил, че в онзи момент вестникът не е знаел, че Даяна също е мъртва, но когато разбрали, отменили сделката. Рет и „Гама“ предложили снимките на всички лондонски редакции. Тези снимки, които Рет измъква от тунела с помощта на друг папарак, показват Даяна да лежи на задната седалка на колата с окървавено лице. На някои от тях тя е с кислородна маска на лицето.

Снимка на ранената Даяна

Полицията арестува Рет и неговия шофьор, както и други петима папараци, които били в тунела в онази нощ, и конфискува лентите им. Седмината са претърсени, фотографирани, но, въпреки че са разследвани по подозрение, че не са оказали помощ на застрашено лице – наказуемо деяние по френските закони – са освободени след 48 часа. Един от арестуваните – не папарак, а признатият фотограф Жак Лангевин от фото агенция „Сигма“, пристигнал на мястото 10 минути след катастрофата. Впоследствие той разказва на журналистите за унижението, което бил преживял в ареста.

По-късно Рет говорил с медиите и автори на книги за видяното и преживяното през онази нощ, но отказал да се яви като свидетел пред британското разследване. Той споделя пред телевизия „CNN“, че не бил започнал да прави снимки веднага, а чак когато пристигнала медицинската помощ. Шефът му се застъпва за него, казвайки че Рет се бил опитал да помогне на Даяна. Той имал свидетелство за оказване на първа помощ.

Френските власти в крайна сметка изчистват подозренията срещу седмината фотографи. Някои от тях продължават да снимат звезди и да печелят тлъсти суми. Но други се отказват от фотоапаратите си завинаги. Собственикът на вече несъществуващата агенция „ЛСПрес“ Лорен Сола споделя, че е бил толкова отвратен от действията си през онази нощ, че се отказал от професията си.

През 1998 година двамата разследващи журналисти от седмичното списание „Л’Експрес“ Жан-Мари Понто и Жером Дюпоа започват да работят по книгата „Разследването на смъртта на Даяна“, публикувана през юли 2001 година.

Докато все още проучвали случая, Понто и Дюпоа дават интервю за кореспондент на британския „Обзървър“. Те му казват, че първият човек, появил се при колата, е бил минаващ пешеходец. Този човек видял Даяна, без да осъзнава коя е, да лежи ранена в задната част на колата. Тя плачела и мълвяла: „Боже мой, Боже мой“. След това на мястото се появил папарак. Първият полицай, Себастиен Дорзи, не могъл да стигне до колата, заради тълпата от папараци и зяпачи, събрали се в тунела да проверят какво се е случило. Полицаят бил казал на двамата автори, че Даяна, която той също не познал в онзи момент, наистина била в съзнание и мълвяла нещо.

„Тя обърна глава и видя приятеля си. Очите й се отвориха широко и мисля, че каза „Боже мой!“. После се хвана за стомаха. Трябва да е чувствала болка” – разказал полицаят.

Докато се опитвал да я извади от колата, тя отново обърнала глава и погледнала към шофьора Пол, осъзнавайки че той също е мъртъв. „Това отново я разстрои. Тя ме погледна и после затвори очи“.

Според Понто и Дюпоа първата линейка пристигнала в 00:33 часа, 7-8 минути след катастрофата.

Д-р Фредерик Мелиез

Първото медицинско лице, стигнало до Даяна, е д-р Фредерик Мелиез, който минавал наблизо с колата си, прибирайки се от рожден ден заедно със своя приятел. Той носел лекарската си чанта и се втурнал в тунела няколко минути след катастрофата. Задната врата на колата била отворена. Хвърляйки бърз поглед на четиримата пострадали вътре, той веднага се обадил на пожарникарската Бърза помощ.

След два месеца той разказва за „Таймс“: „Започнах да преглеждам младата жена на задната седалка. Виждах, че е хубава, но тогава не осъзнах коя е“. Изтичал обратно до колата си и се върнал с преносим резервоар с кислород и маска, но Даяна се дърпала. „Тя стенеше и махаше във всички посоки“ – разказва докторът. Той покрил Доди с одеяло, защото срамните му части се виждали.

В този момент на мястото се появил полицай Дорзи. Той и неговият партньор Лино Галиардоне минавали наблизо и били извикани от минувачите.

Бърза помощ пристигнала в червена линейка, специално оборудвана за подобни случаи, и пожарникарите поели случая от д-р Мелиез. Десетимата обучени огнеборци видели, че шофьорът на колата е мъртъв и затова насочили вниманието си към Доди и го изнесли от колата, положили го на земята и му направили сърдечен масаж. Това се оказало ненужно – той също бил мъртъв. Други двама се заели с бодигарда Рийс-Джоунс. Той лежал с глава опряна в предното табло. Те повдигнали главата му и поставили яка около врата му. Колата била толкова смазана, че пожарникарите знаели, че няма да могат да го повдигнат преди смачканата ламарина да бъде отстранена.

Междувременно, двама сержанти от пожарникарите работели върху Даяна. В този момент вече всички знаели коя е русата жена, благодарение на папараците. Сержант Ксавиер Гурмелон и сержант Филип Бойер покрили Даяна с изотермално одеяло. Докато го правели я чули да казва нещо на английски, вероятно „Боже мой, какво се е случило?”.

През цялото това време клаксонът на Мерцедеса продължавал да пищи, но се сливал с останалите звуци от сирените на полицейски коли и линейки, идващи от всички посоки.

Някои от линейките били на държавната Служба за медицинска помощ, стояща не по-долу от пожарникарската. Двете служби работят в унисон и коя се озовава първа на мястото на даден инцидент зависи от това коя първа ще получи сигнал за помощ. Общопрактикуващите лекари обаче обикновено съветват пациентите си да се обаждат на пожарникарската Бърза помощ, защото тя идва по-бързо. Но линейките и на двете служби са оборудвани с всичко, което е необходимо за спасяването на човешки живот. Когато получат сигнал, службите изпращат такава линейка и, ако преценят че има нужда, се обаждат допълнително на специалист, който идва на мястото на инцидента със специално оборудвана линейка за спешна помощ, в която даже биха могли да се извършват операции.

Почти незабавно изниква спор за това как френските власти се били справили със ситуацията. Обвинявали ги, че им е отнело твърде много време да стигнат в тунела.

Когато Медицинската служба пристига в тунела с линейка за спешна помощ, часът е 40 минути след полунощ. Пожарникарите били пристигнали осем минути след инцидента, а д-р Мелиез – след две. Французите били обвинени във фаталната грешка да не откарат веднага Даяна в болницата.

В линейката на Службата за медицинска помощ, предупредена за ситуацията от пожарникарите, присъствали докторите Арно Дероси и Жан-Марк Мартино. След бърз преглед на все още будната Даяна и оценка на състоянието й – тя все още била в съзнание, но неадекватна и те се притеснявали, че има вътрешен кръвоизлив – експертът по съживяване Мартино се заел да стабилизира кръвното й налягане и сърдечния й пулс. Междувременно, Дероси се обадил в центъра и обсъдил с други медицински експерти какво да прави. Решили да я откарат в болница „Питие-Салпетрие“, но първо да стабилизират състоянието й на място – в линейката за спешна помощ.

В 1:00 часа д-р Мартино успява да стабилизира кръвното налягане и сърдечния ритъм на Даяна чрез кардиопулмонална ресусцитация (КПР), насищане с кислород и интубация с 2 мг от наркотичния аналгетик Фентанил, и шестима пожарникари се заемат да я извадят от колата. Това била трудна и бавна задача, по време на която Даяна няколко пъти изпаднала в сърдечен арест. С помощта на специални ремъци и надуваеми възглавници, пожарникарите първо я полагат на изотермален матрак край колата, после я повдигат на носилка и я вкарват в линейката. Процесът отнема 18 минути.

Вече в линейката, двамата доктори свързват принцесата с респиратор, но кръвното й налягане отново тревожно пада. Тя отново изпада в сърдечен арест и й правят КПР, добавяйки допамин в системите й.

В 1:30 часа линейката най-сетне потегля към болницата, но д-р Мартино уведомява експертите в Службата за медицинска помощ, че ще трябва да се движат много бавно, защото и най-малкото сътресение би могло да причини поредно спиране на сърцето.

Университетската болница „Питие-Салпетрие“ е една от най-големите в Европа. Основана е по заповед на Луи XIV, Краля Слънце (1638-1715), и името й идва от думата „salpêtre“ – селитра – защото на мястото преди това имало фабрика за барут.

Линейката избрала най-прекия път до болницата. Разстояние от около 7 км, което щяло да отнеме на колата, движеща се с не повече от 30 км в час, около 10-15 минути. Но по пътя линейката спира внезапно. Даяна била претърпяла поредния сърдечен арест и д-р Мартино искал да увеличи допамина. Сърцето й започнало да бие отново и линейката можела да продължи пътя си. Тя била придружавана от полицейски ескорт от мотоциклети, но папараците въпреки това успявали да я следят и да направят снимки на спрялата линейка.

Линейката пристигнала пред болницата в 2:06 часа и Даяна незабавно била предадена на очакващия я медицински екип. Професор Бруно Риу накарал д-р Монсеф Даман да отвори гръдния кош на Даяна още на носилката. Вече на операционна маса професор Риу, асистиран от професор Пави, зашил разкъсаната й главна пулмонална вена. Те извадили сърцето от гръдния й кош и го масажирали с ръце, с надеждата да го накарат да бие отново. Но то си останало все така безмълвно.

С първите слънчеви лъчи, озаряващи покривите на Париж в малко след 5:00 часа сутринта, проф. Риу съобщил за смъртта на Даяна на десетките чуждестранни кореспонденти и телевизионни екипи, събрали се пред крилото на болницата. Тя била издъхнала в 4:00 часа, казал професорът. В болницата присъствали френският президент Жак Ширак и неговата съпруга Бернадет, френският вътрешен министър Жан-Пиер Шевенмо, британският посланик сър Майкъл Джей, както и заместник държавният прокурор мадмоазел Мод Кужард и елегантно облечената мадам Мартин Монтейл, началник на парижката криминална полиция.

Майор Жан-Клод Муле от парижката „Префектура на полицията“ бил издал смъртния акт на принцеса Даяна в 4:00 часа. Както обичайно се прави във Франция, в документа не била записана причината за смъртта.

Но Даяна всъщност не била починала в 4:00 часа. Франсиз Гилери, един от най-уважаваните разследващи журналисти във Франция, пише в своята книга, че журналистката Ан Корпи му била казала, че в 2:45 минути същата сутрин, докато събирала информация в тунела, получила обаждане от един от своите колеги в „Радио Франс“, който й казал, че бил получил обаждане от друга тяхна колежка, че Даяна е мъртва. Тази колежка от своя страна била научила това от своя роднина професор Л., работещ в същата болница. Този професор Л. току-що бил завършил някои козметични операции по лицето на Даяна – по лицето на вече мъртвата Даяна. Гилери пише, че по-късно се бил свързал с роднината на професор Л., но тя му казала, че професорът вече си имал достатъчно проблеми за това, че бил говорил с нея и нямало да каже нищо повече.

Тревор Рийс-Джоунс

Чуждестранните кореспонденти също знаели дълго преди официалното съобщение, че Даяна е мъртва. Около два часа в онази сутрин техните редактори им се обадили да ги уведомят, че току-що са чули, че „Лейди Ди също е мъртва“, като Доди и шофьорът на Мерцедеса. Бодигардът бил от толкова малко значение, че дори не бил споменат. Как редакторите узнали това? Шефовете на папараците им се били обадили с новините. А те как знаели? Един папарак има контакти – персоналът в хотели, самолети, летища, болници и полицейски управления, адвокати и съдии – и вероятно някое ченге, медицинска сестра или лекар се бил разприказвал през онази нощ.

Но защо е това несъответствие между истинския и обявения час на смъртта на принцеса Даяна?

Обяснението е, че когато пациент издъхне в болницата, времето на смъртта му, което се записва в смъртния акт, е времето официално установено от лекаря, завеждащ въпросното отделение в този момент. Понякога се случва да мине време от момента на смъртта и пристигането на доктора край леглото на пациента. Това означава, че пациентът би могъл да умре в 20:00 часа вечерта, но докторът да обяви смъртта му официално в полунощ. Тогава часът на смъртта ще бъде записан като полунощ в смъртния акт. Малко вероятно е в случая на Даяна завеждащият лекар да е бил зает с нещо друго в болницата, но тялото й трябвало да бъде подготвено, да бъдат направени съответните телефонни обаждания, които да подсигурят, че няма да има изтичане на новини от болницата и семейството й да бъде уведомено за смъртта й. Членовете на кралското семейство спели сладко в замъците си отвъд Ла Манша и вероятно е отнело известно време да бъдат събудени.

Освен това, различните западни тайни служби също трябвало да бъдат уведомени, за да бъдат в готовност в случай, че смъртта на принцесата се окаже атентат и предстоят опити за убийство и на други кралски особи или държавни глави.

Шофьорът пиян?

Преди да излязат наяве всички подробности за инцидента, редакторите вече питали своите кореспонденти дали има някакви признаци, че „Ди е била пречукана“. Един журналист винаги търси конспирацията, затова, докато Даяна лежала в болницата под бял чаршаф, те звънели един на друг и на своите контакти в полицията, задавайки същия въпрос: „Убита ли беше принцеса Даяна?. Отстранена ли е, защото се е готвела да се омъжи за Доди ал Файед, арабин и, което е по-лошо, син на Мохамед ал Файед?”.

Анри Пол

Докато полицията все още разследвала папараците, обвинявани от цялото общество за смъртта на Даяна, журналистите се опитали да открият повече за човека, стоял зад волана на Мерцедеса S 300. Освен че е мъртъв и че тялото му се намира в градската морга, не знаели нищо друго за него. Не знаели дори името му, което е разкрито от полицията 48 часа след катастрофата. Журналистите тогава задали въпроса: „Анри Пол? Кой е той?“. Той е, отговорила полицията, действащият шеф на охраната в хотел „Риц“. Това била следа, в която журналистите можели да забият зъби.

Някои от тях имали контакти в „Риц“, но опечаленият Мохамед ал Файед бил забранил на персонала на говори. Всеки разприказвал се щял да бъде уволнен. Но някои все пак го направили. От онова, което успели да научат от приятелите на Пол и от разбъбрилите се служители на хотела, журналистите успяват да разкажат на обществото за загадъчния мосю Пол.

Пол е роден през 1956 година в Бретан, северна Франция. Той имал диплома за пилот и два дни преди катастрофата бил минал през задължителния годишен медицински преглед. Тестът показал, че той е много здрав мъж, без слабост към алкохола или наркотиците. Пол работел в „Риц“ от 11 години. Колегите му го харесвали. Според тях, той бил затворен човек, но, както журналистите много добре знаели, затвореността не е типична френска черта.

Пол имал 15 банкови сметки. Това също не е необичайно; във Франция колкото повече сметки има една банка, толкова по-висока е класификацията на нейния персонал, което означава, че служителите на банковия клон се опитват да открият колкото се може повече сметки на един клиент, дори с по 15 евро в тях. Заради това е доста трудно за един клиент да закрие сметката си; банковият служител веднага го съветва колко неразумно би било това. Французите също така обичат да оставят парите си в различни банки, а не да слагат всички яйца в една кошница, така да се каже.

Пол държал голяма сума пари в тези 15 сметки. Точният им брой не е известен, но според някои сведения сумата достигала 1 700 000 франка (350 000 долара), а според други била далеч по-малко 170 000 франка (35 000 долара). През 1997-а с тези пари човек можел да си купи луксозен апартамент в Париж. Мъртвецът в Мерцедеса носел у себе си 12 565 франка (2 600 долара) в брой. Това са много пари за човек, който изкарва не повече от 5 000 франка (1 000 долара) месечно. Как би могъл да разполага с толкова пари в себе си? Това се обяснявало с факта, че гостите на хотел „Риц“ са богати хора и дават тлъсти бакшиши.

Никой не успява да открие източника на парите на Пол, макар неговите роднини и приятели да наблягат на факта, че той е бил ерген и е можел да спестява. Освен това имал няколко имота, които давал под наем. Но тук отново изниква въпросът откъде се е сдобил с пари да купи тези имоти? Едно от обясненията е, че той е получавал пари от най-различни тайни служби; информирал ги за гостуващите в хотела държавни глави, министри, петролни шейхове и принцове от Близкия Изток.

Пол бил прекарал съботата на 30 август като всяка друга. Започнал деня с тренировка по тенис с приятеля си Клод Гарек. Двамата играли в тенис клуб в парижките предградия и след играта отишли в бистро „Льо Пеликан“. Пол разказал на Гарек, че принцеса Даяна и Доди ще пристигнат от Сардиния този следобед и той трябва да ги посрещне на летището. Двамата обикновено пиели бира в бистрото, но в този ден Пол пил само Кока Кола. В 12:30 часа той напуснал бистрото без Гарек.

След като оставил багажа на Даяна и Доди в апартамента на последния, Пол се върнал в „Риц“, където останал до 19:00 часа. Има няколко версии за това какво е правил след това. Една от тях е, че бил отишъл право в „Харис Ню Йорк Бар“, където изпил „две-три уискита“, а после се отбил в лесбийския бар „Шампмесле“, чийто собственик му бил приятел. Докато бил там получил обаждане и казал на една от сервитьорките: „Трябва да ходя на работа. До скоро“. Тя казала на полицията, че Пол не бил пил никакъв алкохол. Руле обаче разказва друга версия. Той го бил видял в 19:30 часа в „Бар Бургон“, намиращ се на улицата, на която живеел Пол. Той не пиел и не бил пиян. Всички тези заведения са на няколко минути пеша от хотел „Риц“.

След като го привикват обратно в хотела Пол се качва в своя скромен черен Мини Купър и пристигането му в „Риц“ е записано от камерите на площад „Вендом“ в 22:08 часа. На видеото се вижда, че той прави няколко маневри напред-назад преди да успее да паркира колата.

Мненията за това какво е правил Пол от пристигането си до момента, два часа по-късно, когато се качил в Мерцедеса с Даяна и Доди, са доста спорни.

Бодигардът Кес Уингфийлд

Според книгата на френския журналист Жан-Мишел Карадек „Лейди Даяна, Криминалното разследване“, Пол се присъединил към двамата бодигарди Рийс-Джоунс и Уингфилд в бара на хотела, където те вечеряли. Според книгата, охранителите похапвали омари и пиели Швепс, а Пол не пожелал нито да яде, нито да пие.

Но Карадек пише също, че метр д’отелът на бара казал на полицията, че един от барманите бил сервирал на Пол два двойни шота пастис „Рикар“. Когато станал от масата, Пол за кратко загубил равновесие и се ударил в друг барман.

Двамата охранители и Пол консумирали на сметката на Руле. Касовата бележка на стойност 1260 франка (260 долара) показва, че те си били поръчали за ядене две порции омар, пържени картофки, препечен хляб и десерт, а за пиене – 4 швепса, 2 кафета и два двойни пастиса „Рикар“.

„Рикар“, дестилирана за пръв път от швейцареца Анри-Луи Перно през 1797 година, е безцветна анасонова напитка, която става млечно бяла, когато в нея се добави вода. Традиционно се сервира с 5 части вода и 1 част „Рикар“. Чистият „Рикар“ е 45°, което означава, че разреден с пет части вода не би могъл да напие възрастен мъж, редовно консумиращ алкохол. Два двойни шота „Рикар“ също не биха били достатъчни, но не и ако преди това човек е пил някакъв друг алкохол. Двамата бодигарди заявили пред френските власти, че не са знаели, че това което пие Пол е „Рикар“.

Някои журналисти, опитващи се да помогнат на набедените за смъртта на принцесата папараци, съобщили че Пол е бил мъртво пиян и затова е загубил контрол над колата. Следователно той бил виновен за смъртта на принцесата. Полицията не прави нищо, за да изясни ситуацията; само казват, че Пол бил навлязъл в тунела с превишена скорост.

Дали Пол бил пиян и биха ли се качили Даяна, Доди и Рийс-Джоунс в кола с пиян шофьор? Рийс-Джоунс няма спомен за инцидента. Заради тежките травми на главата той бил поставен в изкуствена кома, а комата понякога изтрива спомените за събитието, довело до нараняването. Подобна загуба на паметта може да продължи седмица, месец, година и дори завинаги. Всичко, което си спомнял, било качването си в колата. Той обаче твърди, че Пол не е бил пиян в онази вечер.

Аутопсията на Пол е извършена от професор Доминик Леком. Тя изтегля общо 15 проби от кръв, тъкани, очна течност, урина и косми от тялото му. Пет от тези проби са кръвни – изтеглени право от сърцето на Пол. Тя изпраща шишенце с тази кръв, надписано „Образец 11 Код D.1306” на директора на Токсикологията в парижката полиция професор Иван Рикордел. Тя изпраща второ шишенце със същата проба и на д-р Жилбер Пепин в частна лаборатория в Париж. То било надписано „Образец 12 Код D.1307”.

По-късно същия ден професор Рикордел й съобщава, че в кръвната проба, която получил като „Образец 13 Код D.822″, има 1.87 промила алкохол. Д-р Пепин също изпраща своя доклад. Неговият анализ на пробата, получена като „Образец 14 Код D.828″, показал ниво на алкохола в кръвта от 1.74 промила.

И двете нива означавали, че Пол трябва да е изпил 12 алкохолни напитки в часа преди смъртта си, ако е приел храна, или 24 – ако не е ял нищо. Или да е изпил 10 нормални шота „Рикар“. Ограничението във Франция е 0.5 промила.

И двата анализа показали, че Пол има „терапевтично ниво“ (нормално предписваната доза) от антидепресанта Прозак и успокоителното Тиапридал в кръвта си. Неговата лекарка потвърдила пред френската полиция, че го е лекувала от две години от депресия, причинена от края на дълготрайната му любовна връзка. Тя също казала,че му била предписала и лекарството Аотал, което се дава на хора с проблеми с пиенето, които искат да спрат. Лекарството причинява повръщане при употреба на алкохол. Тя обяснила, че Пол не е бил зависим от алкохола, но се страхувал, че може да стане. Според нея, той не винаги приемал лекарството, за да може да пие. Празна опаковка от него била открита в коша за боклук в кабинета му, но в кръвта му нямало следа от лекарството. А черният му дроб не показал никаква следа от злоупотреба с алкохол.

Двете изследвания също така установили много високо ниво на въглероден едноокис в организма на Пол. Въглеродният едноокис е безцветен, безвкусен и отровен. Нивото на Пол било 20.7%, каквото е обикновено при самоубийците, отнемащи живота си чрез обгазяване с изгорели автомобилни газове. Когато въглеродният едноокис се комбинира с човешкия хемоглобин, се получава карбоксихемоглобин и симптомите са главоболие, гадене, замаяност, объркване, дизориентация, нарушаване на зрението, припадъци и гърчове. Ако човек през това време е зад волана, той неизбежно би загубил контрол над колата.

Но защо Пол бил изследван за въглероден едноокис?

За това никога не е дадено обяснение, но практика в много страни е, когато се тества за алкохол и лекарства в кръвта при фатални инциденти, да се проверява и за него. Във Франция практиката е същата, но не и законът. Според един патолог, пожелал да остане анонимен, възможно е тъканите на Пол да са имали яркочервен цвят, вместо нормалния кафяв, което е накарало патолозите да направят въпросния тест. По време на британското разследване присъствието на въглероден едноокис било обяснено с изтичането му от една от въздушните възглавници на Мерцедеса. Това, че Пол бил загинал на място при удара и не би могъл да погълне каквото и да е, било игнорирано. Два други факта също са игнорирани. Първо, компанията Мерцедес Бенц заявила, че въздушните възглавници не съдържат въглероден едноокис и, второ, френските пожарникари носели детектори за въглероден едноокис, но никой от тях не бил засякъл изтичане на смъртоносния газ. Даяна и Доди не били подложени на този тест. Следователно не се знае дали те също са погълнали газа. Бодигардът Рийс-Джоунс, който лежал на животоподдържащи системи в болницата, също не бил изследван.

Преди професор Доминик Леком да извърши аутопсията на тялото на Пол, тя преглежда това на Даяна в болницата, както и тялото на Доди в градската морга.

Професорката извършва аутопсията на Даяна малко след като докторите прекратяват опитите си да я съживят и приключва в 5:30 часа. В доклада си тя прави скица на предната и задна част на тялото на принцесата, на която отбелязва дори най-малките синини и рани.

Час по-късно, в 6:30, професор Леком се заема с прегледа на тялото на Доди. После си почива един час и се захваща с Пол.

В четвъртък на 4 септември човекът, назначен от префекта на Париж да води разследването на смъртта на Даяна, разследващият магистрат съдия Ерве Стефан, отива в градската морга и наблюдава как полицейски хирург изтегля още две кръвни проби от тялото на Пол. Тези проби били изпратени на д-р Пепин, който вече бил изследвал кръвта на шофьора на 31 август, за нов анализ. Кръвта този път била от бедрената артерия.

Шест дни по-късно, на 10 септември, д-р Пепин предава резултатите от второто си изследване. То показва, че кръвта на Пол съдържа 1.75 промила алкохол, докато предишните проби от август били показали 1.74 промила, а тези на колегата му д-р Рикордел – 1.87. Подобни колебания биха могли да се дължат на най-различни фактори, като замърсяване на кръвта, температурата на помещението, гниенето на тялото или грешка на лаборантите. Освен това съдържанието на алкохол в бедрената артерия е по-ниско от това в сърцето.

Причината за смъртта на Даяна била определена като масивен вътрешен кръвоизлив, причинен от изтръгването на сърцето и белите й дробове от гнездата им.

Доди бил загинал от масивен кръвоизлив в разкъсания му гръден кош и имал многобройни наранявания по цялото тяло, сред които четири на десния и три на левия крак.

Пол също бил умрял от масивен кръвоизлив в гръдния кош и също имал множество травми, като шийните му прешлени и гръбначния му стълб били счупени.

В ранния следобед на 31 август общинската морга предава тялото на Доди на баща му. Мохамед ал Файед искал синът му да бъде погребан преди падането на нощта, както се изисква от мюсюлманската вяра. Затова, когато хеликоптерът му излита от Париж за Англия, тялото на сина му било на борда. Погребението се състояло в семейното имение в Съри. Мохамед ал Файед бил уведомен от френската полиция, че тялото не може да бъде кремирано, в случай че се наложи ексхумация за провеждане на допълнителни изследвания.

Родителите на Пол погребват сина си в събота на 20 септември в Бретан, където живеели и където бил отгледан той. Неговото погребение първоначално било определено за 6 септември, докато родителите му не били уведомени, че това е датата за погребението на Даяна и ще изглежда неуважително от тяхна страна да го извършат в същия ден. Тогава двамата решили да го изместят за 13 септември, но тогава разследващият магистрат Ерве Стефан ги помолил да изчакат още една седмица в случай, че се наложат още изследвания на кръвта на сина им.

Принцеса Даяна е положена за вечен покой на остров в малко езерце в имението на нейното семейство в Алторп в събота на 6 септември, след предавана на живо църковна служба в Уестминстърското абатство, гледана от 2,5 милиарда души по целия свят.

Разследване

В 7 часа на неделната утрин на 31 август тунелът „Понт д’Алма“ бил отворен за движение. Обикновено по това време в неделя нямало голям трафик, но не и сега. Парижани искали да видят къде е умряла „Лейди Ди“.

В съгласие с френската правосъдна процедура, френското разследване щяло да бъде проведено от няколко висшестоящи офицери от парижката криминална полиция. Начело на екипа от детективи застанал Жозеф Ореа, а отделът бил официално наречен „Група Жозеф Ореа“. Ореа трябвало да докладва на полицейски майор Жан-Клод Муле, който присъствал, когато професор Леком извършвала аутопсията на Пол. Майор Муле от своя страна трябвало да докладва на комисар Жан-Луи Мартину. Комисар Мартину щял да състави досие, което да предаде на разследващия магистрат Ерве Стефан, който щял да реши дали има основание да бъдат повдигани криминални обвинения.

Екипът бил подложен на незабавни критики от английските редактори за бързината, с която решили да отворят тунела за движение. Редакторите се опасявали, че полицията може да е пропуснала някоя важна улика. Французите се защитили, казвайки че са прегледали мястото под лупа и нищо не са изпуснали. Те били измерили тунела и пилоните; измерили, заснели и сетне изнесли всичко, което лежало в тунела; преместили Мерцедеса и сега той седял заключен в полицейския паркинг в очакване да бъде проучен подробно.

Първото заключение на полицията било, че Мерцедесът, преследван от папараците, се е разбил в 13-ата разделителна колона с превишена скорост, а шофьорът на колата е бил под въздействието на алкохол.

Редакторите не били доволни. Нито британските и френските граждани. Всъщност, хората по целия свят вярвали, че френската полиция крие нещо, и то в заговор с колегите им от Скотланд Ярд. Говорело се и се пишело, че Даяна е жертва на атентат. Тя щяла да се омъжи за арабски мюсюлманин, който щял да стане втори баща на принцовете Уилям и Хари и някой ден – втори баща на краля на Англия. Това било немислимо – неприемливо. Официалната религия в Англия е протестантската. Следователно, единствено християнин протестант би могъл да наследи британския трон и ако някой не-протестант иска да се ожени за кралска особа, то той трябва да приеме протестантската религия.

Но кой бил убил принцесата?

Съдия Стефан изпълва досието си с 6000 страници и в края на 1999 година представя резултатите в парижката Съдебна палата.

Групата Жозеф Ореа била открила ивици бяла боя от дясната страна на Мерцедеса, където седели Даяна и бодигардът Рийс-Джоунс. Червеният преден мигач на колата бил счупен и намерен на входа на тунела. На мястото бил открит още един червен мигач. Дълго и старателно разследване идентифицира, че втория мигач е от Фиат Уно, произведен в периода май 1983 и септември 1989 година. Експерти установяват, че бялата боя от дясната страна на Мерцедеса е използвана от производителя на Фиат за модела Уно, който се правел в двата италиански автомобилни завода в Ривалта Торино и Мирафиори в периода 1983-89 година. Криминалистите заключават, че Мерцедесът се е одраскал във Фиат Уно. Следите от спирачки в тунела показвали, че Мерцедесът е пътувал с по-висока скорост от Фиата. Ударът между двете коли обаче не би могъл да е толкова силен, за да предизвика катастрофа. Тъй като Мерцедесът се бил разбил, това означавало, че шофьорът му не е бил в състояние да задържи колата на платното, докато шофьорът на Фиата е успял да запази контрол и да излезе от тунела. Мерцедесът не е могъл да го направи, понеже шофьорът му е бил под влиянието на алкохол и предписани лекарства.

Присъдата на френското дознание гласяла, че принцеса Даяна е умряла в резултат на автомобилна катастрофа, причинена от пияния и дрогиран Анри Пол. Папараците били действали неразумно, но не те били причинили инцидента.

Самоличността на шофьора на Фиата Уно не била установена, но той просто бил избягал след удара, нищо повече.

Следователно Даяна не е била убита.

Теории на конспирацията

Или пък е била, оспорват любителите на конспиративни теории.

Сред тях е и скърбящият Мохамед ал Файед. В следващите години той обвинява тайните служби на Франция, Великобритания и/или Съединените Щати, че са убили Даяна, сина му и Анри Пол. В един момент дори набеждава съпруга на британската кралица принц Филип, херцог на Единбург, за човека, наредил на тези тайни служби да убият принцесата. Той даже се опитва, неуспешно, да накара френските власти да преразгледат решението си за нещастен случай. Настоява, отново неуспешно, органите във Франция и Великобритания да изследват повторно пробите от кръв и урина на Пол. През 2009 година обвинява френската полиция, че е опорочила разследването и иска компенсация. Мохамед побеждава отчасти: съдът се произнася, че в разследването се наблюдават сериозни грешки, които обаче не са могли да повлияят на решението за нещастен случай. Мохамед получава само 6 800 долара за нанесени щети и 4 000 долара за разходи по делото от иска за 1,4 милиона, който бил подал.

Странното е, че има още един любител на теориите за конспирация: самата принцеса Даяна.

През октомври 1997 година, десет месеца преди смъртта си, Даяна пише писмо до Пол Бюрел – когото неофициално била издигнала от иконом до свой довереник и приятел – че ще бъде убита в автомобилна катастрофа. Бюрел пише в своята книга „Кралски дълг„, че Даяна му била казала, че ще напише това писмо, обяснявайки:

„Ще му сложа дата и искам да го пазиш. За всеки случай“.

Тя пъхнала писмото в плик и го надписала с „Пол“. Той запазил не само писмото, но и плика. Тя назовавала лицето, което щяло да я убие: всекидневникът „Мирър“ публикува част от писмото, но, опасявайки се от съдебно преследване, скрива въпросното име. Даяна пише:

„Седя тук на бюрото си през октомври, жадувайки някой да ме прегърне и да ме окуражи да бъда силна и да държа главата си високо. Тази определена фаза от живота ми е най-опасната“.

Сетне тя продължава с подробности как ще бъде убита и назовава името на своя убиец. Тя пише:

„[Име] планира „инцидент“ с колата ми, авария на спирачките и сериозна травма на главата, за да разчисти пътя си за женитба с Чарлз“.

Александра (Тиги) Лег-Бърк

Тя назовала тази жена, но трябва да се отбележи, че е грешила за нейната роля в живота на принца. Името й става известно по време на британското разследване – Александра (Тиги) Лег-Бърк. През 1993 година, малко след раздялата на Чарлз и Даяна, той назначава английската аристократка Лег-Бърк за бавачка на синовете му. Тя остава тяхна детегледачка до 1999 година, когато се омъжва за своята ученическа любов и днес е майка на две собствени деца. По времето на смъртта на Даяна се носели слухове, че Лег-Бърк е играла по-интимна роля в живота на тримата принцове – Чарлз, Уилям и Хенри – но днес се смята, че това са били просто злостни клюки.

След две проведени разследвания – френско и британско – и много книги все още има много въпроси без отговор за онази нощ. Дали принцеса Даяна е щяла да се омъжи за Доди ал Файед? Дали той вече й бил дал годежния пръстен на Репоси? Дали тя очаквала дете от него? Дали Анри Пол бил наистина толкова пиян? Какво означава необичайното ниво на въглероден едноокис в кръвта му? Дали наистина в тунела е имало бял Фиат Уно през онази нощ? Дали този Фиат е причинил катастрофата?

Въпроси без отговор

Пръстенът: Доди наистина ли е възнамерявал да даде на Даяна годежен пръстен?

Според Мохамед ал Файед, пръстенът бил намерен в апартамента на Доди. Баща му го открил там на 3 септември – денят, в който пръстен №4/7014 с цена 600 000 франка бил върнат в магазина на Репоси. Алберто Репоси вече бил потвърдил на полицията, че Доди е взел годежен пръстен от магазина му и му е казал, че двамата с Даяна ще се женят. Репоси също вече бил помолил Мохамед ал Файед да върне двата пръстена, или да ги плати, защото, ако пръстените били загубени, трябвало да уведоми застрахователите. Тогава Ал Файед върнал по-скъпия пръстен и платил за другия.

Това означава, че когато Руле депозирал малката торбичка в хотелския трезор, в нея е имало само един пръстен – по-скъпият, който не бил годежен.

Но, тъй като Даяна не носела пръстен по време на катастрофата, следователно Доди все още не й го бил дал. Дали вече й бил направил предложение и какъв е бил нейният отговор, знаят само те двамата.

Ако е обичала Доди, защо да не се омъжи за него? Тя вече била показала, че не я е грижа за произхода или религията на любимия си, когато се срещала с мюсюлманския пакистанец и сърдечен хирург Хаснат Кан; тя била толкова влюбена в него, че писала на южноафриканския пионер в сърдечните трансплантации професор Кристиан Барнард с молба да помогне на д-р Кан да си намери добра позиция в Южна Африка, за да могат двамата да се преместят там и да живеят заедно в мир и любов. Доди пък бил красив, богат и пръскал пари по нея като луд.

Бременността: В 48-те часа след обявяването на смъртта на Даяна чуждестранните кореспонденти в Париж започнали да получават по факс писмо, напечатано на бланка от болницата „Питие-Салпетрие“. Това писмо, с дата неделя 31 август, било написано от професор Пиер Кориа, началник на отдела по анестезиология, и било адресирано до френския вътрешен министър Жан-Пиер Шевенмо, плюс копия до френските министри на здравеопазването и външните работи.

Според доклада, кръвта на Даяна била показала наличието на ЧХГ – човешки хорион-гонадотропин или хормон на бременността, който се появява в кръвта и урината на жените 8-9 дни след забременяването. Нивото на ЧХГ в кръвта на Даяна означавало, че тя е бременна от около 9-10 седмици. Никой от журналистите не повярвал, че този доклад е истински – преди 9-10 седмици Даяна все още не излизала с Доди. Редакторите искали да видят въпросния факс от чисто любопитство, но не публикували историята във вестниците си.

Болницата незабавно отрекла, че Даяна е бременна и че е правен подобен тест на кръвта й. Писмото е груба фалшификация, пълна с граматически грешки, заявил говорителят на болницата.

В своята книга „Лейди умря“ Франсиз Гилери пише, че френският журналист Крис Лафейл от седмичника „Парис Мач“ му разказал за фалшификатора на факса, когото авторът нарича професор С. Според Гилери, двама папараци (за които той също няма имена) бързо открили къде живее този професор в Париж и се настанили пред вратата му. Тактиката им се оказала успешна: той излязъл и те го проследили. Дестинацията му била летище „Шарл де Гол“. Папараците го изгубили от поглед в огромното летище; той си купил билет от гишето на Ел Ал и папараците не можели да го следват по-нататък. Те убедили една от стюардесите да им покаже списъка с пасажери, но името на професора не било в него. Както казал Крис Лафейл на Гилери – да не бъде вписан един пътник в списъка на израелската авиокомпания Ел Ал означавало, че този човек разполага с влияние или силни контакти.

Нито френската, нито британската полиция предприели действия срещу фалшификатора и днес никой повече не говори за него.

Алкохолът: Анри Пол не изглеждал мъртво пиян – дори не изглеждал пиян – на записите от охранителните камери и на фотографията, направена от един папарак, когато Мерцедесът потеглял от улица „Камбон“.

Единствено Ален Виламез, барманът от хотелския бар „Хемингуей“ потвърдил, че онази вечер бил сервирал на Пол алкохол: два двойни шота „Рикар“. Дали барманите в другите заведения, които шофьорът посетил същата вечер, били излъгали полицията?

Родителите на Пол упорито твърдят, че техният син не е бил алкохолик. В интервю за Радио 4 те казват, че той дори не е пиел много.

Неговата майка Жизел казва:

„Ако се замислите, щяло е да бъде очевидно, ако е бил пиян. Доди е имал друг шофьор. Личният му шофьор. Би ли използвал човек, който е пиян, вместо професионалния си шофьор? А там също е имало и бодигард. Нима той би позволил на пиян шофьор да ги кара, когато е имало и друг вариант?”.

Двамата родители казват, че онази нощ в градската морга е имало 30 тела. Бащата Жан Пол казва:

„Можете да си представите как са могли да объркат нещата. Може да са допуснали грешка”.

Те признават, че не могат да докажат, че синът им не е алкохолик. Жизел Пол казва:

„Не можем да го докажем. Той е мъртъв. Лесно е да нападаш мъртвец. Те казват, че черният му дроб е бил в перфектно състояние. А ние щяхме да знаем, щяхме да видим, ако пиеше. На 28 август той мина на физически преглед за пилотската си книжка. Всичко беше наред. А три дни по-късно го обявиха за алкохолик”.

Двамата споменават също и въглеродния едноокис, открит в кръвта на сина им. Жизел Пол казва:

„Те откриха 20% въглероден едноокис в кръвта му. Ние не сме специалисти, но винаги когато говорим с хора, които разбират, ни казват, че това е невъзможно. Той не би могъл да се държи с такова ниво в кръвта си”.

Възможно ли е през онази нощ пробите на Пол да са били объркани с тези на някои от другите трупове? Жан Пол смята, че със сигурност би могло да е така.

„Никой не казва лесно, че е сгрешил. Особено, когато са замесени важни хора“ – казва той за BBC.

По време на това интервю родителите на Пол подемат съдебна битка с френските власти, настоявайки да получат кръвните проби, изтеглени от сина им, за да докажат чрез ДНК тест, че това не е неговата кръв. Две години по-късно, през 2006-а, такъв тест е направен с помощта на ДНК профила на Жизел Пол и кръв от сакото, което Пол носел в онази нощ. Други проби нямало, тъй като полицията не била запазила пробите, взети от него, а по закон, единствено кръвта по сакото му имала директна връзка с него. Тестът показал, че има 99.9997% вероятност за майчинска връзка между двата ДНК профила. Той показал също, че нивото на алкохол в кръвта на Пол е в законния минимум. Нужно е да се отбележи, че сакото било върнато на Жан и Жизел след като полицията приключила с него. Следователно е било в ръцете на мнозина и е било съхранявано без специална защита.

Тестът не показал никакви следи от въглероден едноокис. Френското разследване дотогава вече било обяснило нивото на въглероден едноокис в кръвта на Пол с това, че той живеел в силно застроен район и че бил пушач на пури, като бил изпушил поне една в хотелския бар.

Според един токсиколог, не е невъзможно да стане грешка с пробите, когато в моргата чакат 30 трупа. Лицето, което взима пробите от дадено тяло, не е лицето, което ги изследва; анализът се прави от лаборант, който тества проба след проба. Така че грешки се случват и, когато изследването засяга важна особа като принцеса Даяна, е повече от възможно да има опит за прикриване на гафа. Ако катастрофата се беше случила днес, принцеса Даяна и Рийс-Джоунс щяха да бъдат откарани във военната болница в Париж „Вал де Грас“, където се лекуват важни държавни лица, а телата на Доди и Пол също щяха да бъдат отнесени там за аутопсия. Животът на Даяна едва ли щял да бъде спасен, но резултатите от аутопсията на Пол сигурно щяха да са доста по-различни. Това не означава, че служителите в парижката градска морга са некомпетентни, а просто, че в онази нощ тялото на Пол вероятно е щяло да бъде единственото в болницата, което би елиминирало възможността за грешка.

Защо полицията не била запазила пробите на Пол? Нормална практика във Франция е да не се запазват подобни проби, веднъж щом разследването приключи и случаят се закрие. На първо място, съхраняването на всички проби изисква много място, а на второ – във Франция има закони, защитаващи самоличността на индивида, според които ДНК тестовете са незаконни, освен ако въпросното лице или негов наследник не получи официално разрешение за подобно изследване. Не запазвайки пробите, французите елиминират възможността за бъдещи изследвания, които биха могли да злепоставят тяхната компетентност.

Компетентност, която вече била злепоставена поради няколко аномалии. Първо, кодовете на шишенцата с проби, изпратени на професор Рикордел и д-р Пепин, били различни от кодовете, посочени от двамата доктори в докладите им. И второ, името на Пол не фигурирало в документите на градската морга, придружаващи въпросните шишенца. Нямало име, а само буквата Х, последвана от думата „мъжки“. Впоследствие „Х мъжки“ било задраскано на факсовете, разменяни между моргата и полицията, и на мястото му било записано името ПОЛ Анри. Когато медиите надушили тази аномалия, майор Муле я обяснил с „лоша компютърна манипулация“. Трето, професор Леком била поставила един и същи номер на докладите от аутопсиите на Пол и Доди – 2146. Когато в моргата забелязали това, номерът на Пол бил променен на 2147. Но в по-голямата част от онази неделя на 31 август и понеделникът на 1 септември двата доклада носели един и същи номер.

Белият Фиат Уно

Джеймс Андансон

Много рано сутринта на 31 август един френски папарак се качил на самолет за средиземноморския остров Корсика на летище „Орли“. Името на фотографа, богат мъж (описван от медиите и полицията като милионер), е Джеймс Андансон (54 г.). Пълният и оплешивяващ Андансон е французин, роден като Жан-Пол Гонин, но променя името си след брака си с англичанка. Той работел за агенция „SIPA Press“, но преди 30 години бил един от основателите на фотографска агенция „SYGMA“, една от най-големите в света по онова време.

Андансон е мъртъв. Според официалните данни, той се самоубива през 2000 година.

Той бил собственик на черно БМВ 3 и червен мотоциклет. Но притежавал също и бял Фиат Уно. Използвал червения мотоциклет и белия Форд, когато щракал с обектива си знаменитости в най-неподходящ за тях момент.

Около Коледа на 1997 година, четири месеца след инцидента с Даяна, Андансон започнал да се хвали на други папараци и на приятелите си, че има снимки на Даяна, заключени в таен сейф. Снимките, казвал той, щели да предизвикат нечуван скандал, ако някога реши да ги продаде. Как се бил добрал до тези снимки? Той казал, че е бил в тунела в онази нощ, но бил достатъчно хитър да остане по-назад и полицията не го арестувала с останалите папараци. Неговите твърдения стигнали до ушите на Групата Жозеф Ореа и нейния лейтенант Ерик Гигу се обадил на Андансон и го помолил да дойде в управлението, за да говорят с него. Според лейтенанта, Андансон отговорил, че няма време, което да губи в полицията. Казал, че изобщо не е бил в Париж на 30-31 август, а е бил в Сен Тропе. Казал също, че няма да допусне полицай в имението си.

Но по настояване на майор Муле на 12 февруари 1998 година – шест месеца след инцидента – Андансон все пак отишъл в полицията и историята, която разказал на майора, се различавала от онази, която разказал на лейтенанта. Той заявил, че в нощта на 30 август си е бил у дома в леглото със съпругата си; легнал си около 22:30 часа и „трябвало да излезе от къщи около 3:45 часа“, за да хване самолета за Корсика от летище „Орли“. Той доказал това с квитанции за платена магистрална такса и самолетен билет. Билетът бил купен от летище „Орли“ в 6:23 часа сутринта и бил платен с кредитната карта на съпругата му. В Корсика бил наел кола със същата кредитна карта, за да отиде на уговорената си среща с някакъв френски певец. После отново я използвал, за да си купи билет за връщане в Париж. Неговата съпруга потвърдила, че той си е бил вкъщи в онази нощ и че е трябвало да стане рано, за да хване самолет за Корсика.

В показанията си пред британското дознание майор Муле казал, че Андансон се бил извинил за държанието си към лейтенант Гигу. Майорът споменал, че Андансон си мисли, че стои „над закона“. Запитан от английския съдия какво означава това, майорът отговорил, че Андансон има много високопоставени приятели – политици и министри, което го кара да смята, че може да прави каквото си иска.

Андансон наистина имал впечатляващ брой важни приятели. Сред тях е дядото на Доди, Аднан Кашоги, френският премиер-министър Пиер Береговоа, който умира при съмнителни обстоятелства (с два куршума в главата) два месеца след като напуска поста си през 1993-а, и Фредерик Дард (1921-2000) – френски писател с над 300 криминални романа. Андансон бил казал и на него за снимките на Даяна.

Според показанията на вдовицата на писателя Дард, нейният съпруг й бил казал, че Андансон му е споделял за някакви „експлозивни“ снимки на катастрофата в тунела, които са скрити на сигурно място в таен сейф. Тя казва също, че Андансон е описал на мъжа й как се бил скрил от папараците и преследвал Мерцедеса от момента на потеглянето му от хотел „Риц“ до самия тунел. Той бил на мотоциклет в онази нощ, а не в своя бял Фиат Уно. Дъщерята на Дард също дала показания, според които Андансон бил голям фантазьор и не можело винаги да му се вярва.

Но френската полиция не повярвала на казаното от Андансон и продължили да го правят дори след като криминалистите изследвали неговия Фиат Уно. През онзи февруари 1998 година той вече не притежавал колата. В седмиците след катастрофата в тунела той бил пребоядисал автомобила в синьо и през октомври, два месеца след инцидента, го бил продал на фирма за скрап. Полицията намерила колата. Тя стояла на дървени трупчета и, според историята на Андансон, не била в движение от юни 1997 година – два месеца преди катастрофата. Полицията провела тестове. Те установили, че белите следи от боя, оставени по Мерцедеса, са идентични с предишния цвят на Фиата.

Въпреки това, френската полиция не сметнала, че Фиатът на Андансон е бил в тунела през онази нощ и това било заключението в официалния им доклад за катастрофата, макар смъртта на Андансон на 5 май 2000 година да била странна и да повдигала доста въпроси.

В 21:45 часа в онзи петък пожарникарите пристигат в горите край Нант. Военните от близката база били съобщили за черен пушек, издигащ се в небето от посока на гората. Пожарникарите карали две мили по неравен черен път и още една миля край пасище за крави преди да стигнат до горящо БМВ. Пожарът вече бил погълнал по-голямата част от колата, но първият пожарникар, Кристоф Пелат, озовал се при нея, все пак могъл да различи очертанията на горяща човешка фигура, превърнала се вече почти в скелет. Освен това Пелат видял дупка в лявото слепоочие на черепа. Криминалистите от полицията пристигнали на мястото и направили оглед на трупа. Но дотогава черепът се бил разпаднал и дупката вече не се виждала.

Остатъците от регистрационните номера показали, че тя е собственост на Жан-Пол Андансон, но минал цял месец преди съпругата му да получи потвърждение, че именно той е загинал в нея; полицията трябвало да идентифицира тялото с ДНК тест и денталния картон на мъртвеца.

Разследването заключило, че Андансон е извършил самоубийство, като се е полял с бензин вътре в колата и се е подпалил. В кръвта са открити високи нива на въглероден едноокис, които означавали, че той е бил жив в пламтящия автомобил известно време.

Въпреки това остават много въпроси за неговата смърт, за които все още няма отговори.

Според британския „Дейли Експрес“ кредитната карта на Андансон показвала, че той бил платил 600 франка (123 долара) за 100 литра дизелово гориво в хипермаркет „Жеон“, намиращ се близо до мястото с горящото БМВ 3. Но, според криминалистите, колата е била полята с бензин. БМВ 3 има дизелов двигател с капацитет 60 литра. Следователно, ако той бил напълнил резервоара, къде са останали другите 40 литра? Край колата не били открити никакви туби за гориво. (Тъй като хипермаркетите във Франция продават гориво на по-ниски цени от бензиностанциите, мотористите имат навик да купуват гориво от там в туби, въпреки предупрежденията на полицията и пожарната, че това е опасно).

Какво бил направил Андансон с дизела? Френската полиция не може да даде отговор, но след неговата смърт някои производители на коли обясняват на журналистите, че дизелът и бензинът горят различно, но не могли да определят кое от двете е било използвано в изгорялото БМВ. Те казали, че: (1) Димът от дизелов пожар е черен; пушекът, видян от войниците бил такъв; (2) Петролът избухва, когато се подпали; колата не експлодирала. (3) Дизелът има нужда от много висока температура, за да пламне и би било почти невъзможно да се запали от клечка кибрит или цигара. За целта е нужно нещо като горелка, а такава не била открита в колата. Въпреки това, полицията оставала все така убедена, че Андансон се е подпалил с кибрит или запалена пура.

Други два озадачаващи аспекта от смъртта на Андансон са защо той бил отишъл в непозната за него част на Франция, за да се самоубие, и, защо изобщо се е самоубил?

Неговата съпруга Елизабет Андансон казва за британския всекидневник „Експрес“ през юни 2000 г., че в сутринта на смъртта му той й бил казал, че отива да прави някакви снимки. Както обикновено тя не го попитала къде ще ходи. Елизабет не вярвала, че той се е самоубил.

Според британския „Сън“ френската полиция смятала, че Андансон е посегнал на живота си, защото бил открил, че жена му му изневерява. Елизабет отрича това.

Колкото и странна да е смъртта на Андансон и колкото и да изглежда като убийство, полицията не се заема да търси убиец. Вместо това обявяват, че пожарът е унищожил ценни веществени доказателства и затова няма да има по-нататъшно разследване. Из медиите се появили сигнали, че БМВ-то е било заключено, но в колата не бил намерен ключ, а някои дори твърдели, че колата е била заключена отвън.

Френската полиция не успяла също да установи дали в тунела е имало Фиат Уно.

В двете парижки предградия, чийто регистрационни номера свършват на 78 и 92, са регистрирани 113 000 автомобила Фиат Уно, а в останалата част на Франция са регистрирани още няколкостотин хиляди. Да бъдат проверени всичките би било непосилна задача, но полицията успяла да засече 30 000 от тях. Собственикът на една от тях изглеждал подозрително. Този Фиат Уно принадлежал на 22-годишен виетнамец. Той имал алиби за нощта на катастрофата. По колата му не били открити следи от одраскване, а левият му мигач не бил счупен или подменен.

С това приключило търсенето на Фиат Уно, защото полицията вече знаела, че няма да бъде в състояние да докаже със сигурност дали в тунела е имало такава кола. Те проверили камерите за наблюдение по маршрута на Пол в онази нощ и установили, че те не са насочени към пътя, а към сградите.

Авторът Карадек изброява тези камери в своята книга. Двете камери на „Риц“ гледали към задния вход на хотела, а не към улица „Камбон“. На площад „Де ла Конкорд“ има три камери, но те гледат към сградата на Военноморското министерство. На „Курс Албер 1″ няма камери за наблюдение. Противно на докладите, че камерата на входа на тунела е била изключена се оказало, че там изобщо няма такава.

Все пак, камера имало на площад „Д’Алма“, но тя била изключена в 23:00 часа. Наблюдателните камери по улиците във френските градове и села се контролират от специален отдел – Дирекция на обществения ред и движението (ДОРД). В голям град като Париж ДОРД има няколко контролни центъра, всеки от които наблюдава различен участък. Служителите в контролния център, отговарящ за площад „Д’Алма“, приключили работа в 23:00 часа и изключили камерите. Ако камерата не била изключена, тя щяла да запише приближаването на Мерцедеса и дали на мястото е имало Фиат Уно.

Абсурдно правдоподобно

За чуждестранните кореспонденти в Париж било невъзможна задача да смогнат на всичките слухове за атентат, които се носели наоколо.

Един от тях гласял, че принцеса Даяна не е умряла. Тя била изпълзяла от колата окървавена и объркана и после, вярвайки че някой се е опитал да я убие, се укрила. Според този слух сега тя живее някъде в Патагония, подобно на президента Кенеди и Елвис Пресли.

Друг слух твърди, че смъртта на Даяна е дело на религиозен култ. Вярващи в магии, вещерство и свръхестествени феномени от целия свят въодушевено обсъждали тази възможност.

Според техните обяснения името „Алма“ произлиза от латинските думи за душа – anima – и подхранване – almus. Тъй като думата мост, идваща от латинското pontis, би могла да означава преход, път – те обяснили името „Понт д’Алма“ като „път към подхранване на душата“.

Освен това, продължават вярващите в тази теория, през Периода на Меровингите (457-751 г.) там, където днес се намира “Понт д’Алма“, имало подземна зала, в която спорещите за короната монарси решавали кой ще седне на трона в битка. Това означава, че всички сегашни монарси са потомци на победителя – последния от Меровингите. Но кои са тези Меровинги? Според привържениците на тази теория, Меровингите са потомци на децата на Исус и Мария Магдалена, тъй като Исус не бил умрял на кръста, а бил избягал от римляните и живял дълго и щастливо с Мария Магдалена и децата, които тя му народила. Като кралска особа, принцеса Даяна също била потомка на Исус и Мария Магдалена и трябвало да бъде убита, защото щяла да се омъжи за мюсюлманин. Нейните убийци – таен Меровингски култ – били избрали тунела за място на смъртта й не само заради връзката с Исус Христос, но и защото някога последователите на римската богиня на лова Диана използвали подземната зала, за да й се покланят.

Вярващите в тази нелепа история пропускат факта, че Даяна не била кралска особа по рождение.

Те пропускат и факта, че името Алма идва от Битката при Алма (20 септември 1854 г.), считана за първото сражение от Кримската война (1853-1856). Мостът „Понт д’Алма“ е открит през 1856 година. Колкото до Меровингите, те са династия франкски крале, управлявали империя, която включвала днешните Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Швейцария, Германия, Австрия и северна Италия.

Кралският адвокат Майкъл Мансфилд, представляващ Мохамед ал Файед по време на британското разследване, написва книга през 2009-а, озаглавена „Мемоарите на един радикален адвокат“, в която твърди, че му е трудно да повярва, че смъртта на принцеса Даяна е „просто трагичен случай“. Той пише, че катастрофата не е била инцидент.

През 2010 година в едно интервю за испански всекидневник той потвърждава казаното в книгата си. „Не вярвам някой да е искал да я види мъртва. Мисля, че е имало план да се саботира връзката й и да се сложи край на поведението й“. Даяна участвала в кампания срещу противопехотни мини и казвала, че принц Чарлз не става за монарх. Адвокат Мансфилд твърди, че тя се е готвила да изобличи участието на Великобритания в продажбата на оръжия на страни, неуважаващи човешките права.

Великобритания наистина продавала оръжия на такива страни. Както и Франция и Съединените Щати.

Първите съобщения в медиите, според които Анри Пол бил на заплата при тайните служби, което обяснявало голямата сума пари у него, скоро били разкрасени от анонимни сведения, че Джеймс Андансон също е бил таен агент. Говорело се, че той е информатор за британското разузнаване MI6, или за френската Дирекция за териториално наблюдение (ДТН).

Ричард Томлинсън

Шпионската теория за Андансон получава подкрепа, когато в годината след смъртта на Даяна бивш шпионин и издайник от MI6 – роденият в Нова Зеландия британец Ричард Томлинсън, започнал да говори, че папаракът е бил информатор за MI6. Томлинсън е противоречива фигура. По онова време живеел на таен адрес в южна Франция. През 1997 година, ядосан от освобождаването си от MI6, изпраща предложение на едно австралийско издателство да напише книга за британското разузнаване. С това нарушил британския Закон за поверителност на тайните и бил арестуван. На процеса признал вината си и бил осъден на 12 месеца затвор. Излязъл след 6 месеца за добро поведение и изчезнал в самоналожено изгнание. Неговата книга „Големият пробив“ все пак била публикувана през 2001 в Москва, а по-късно същата година и в Австралия.

Томлинсън повторил твърденията си на френското разследване за смъртта на Даяна и казал, че в нощта на катастрофата в Париж е имало двама офицери от MI6. Намекнал също, че MI6 са използвали специално „импулсно оръжие“ в тунела, чийто блясък е заслепил Пол. Някои от пешеходците наистина разказвали, че са видели много ярък проблясък на светлина в тунела. Френската полиция казва, че тя би могла да се дължи на светкавиците от фотоапаратите на папараците. Томлинсън казал, че Пол също е бил информатор за MI6.

През 2006 година британският ежедневник „Дейли Експрес“ съобщава, че Дирекцията за териториално наблюдение е нахлула в дома на Томлинсън в южна Франция. ДНТ конфискувала комютърни хард дискове, както и много документи от къщата. Томлинсън обаче не бил там по време на набега. Шест години по-рано, през 2000 година, френските медии също публикуват подобна новина; тогава обаче властите нахлуват в прес агенцията „SIPA“. Въоръжени, маскирани служители на реда нахълтват в офиса, прострелвайки охраната в крака. Операцията се случва няколко дни преди Андансон да бъде намерен изгорял в своето БМВ. Въоръжените, маскирани мъже иззели хард дискове, лаптопи и, според някои сведения, цялото портфолио на Андансон, в което били и тайнствените снимки на принцеса Даяна.

Пред британското разследване обаче Томлинсън се отмята от твърденията си, че Андансон и Пол са били информатори на MI6, както и от историята за „импулсното оръжие“. Според „Дейли Експрес“ той бил сключил сделка с MI6: Ако спре да говори за Даяна и да се оплаква за несправедливото си уволнение, щял да може да се върне в Англия, без да се страхува от преследване. Той наистина се върнал за кратко, но в момента местонахождението му е неизвестно. Съществуват няколко блога с неговото име, но те са неактивни от 2008 година.

Британското разследване, подобно на френското, решава, че Даяна е умряла, защото папараците са преследвали колата й и шофьорът е бил пиян. Смъртта на принцесата била наречена „противозаконна“ – с други думи непредумишлено убийство.

Мохамед ал Файед продава хотел „Риц“ и се премества за кратко в Швейцария, само за да се върне отново в Англия, която описва като свой дом. Той отрича британската присъда, както и френската. Той вярва, че Доди и Даяна са заедно на небето. И все още вярва, че двамата са били убити.

———————————————————————————————————————————————

Източници: crimemagazine.com, wikipedia.org, guardian.co.uk, dailymail.co.uk, coverups.com

Чандра Ан Леви е стажантка във Федералното бюро на затворите във Вашингтон, която изчезва през май 2001 година. Скелетните й останки са открити в Рок Крийк Парк през май 2002 година. Случаят привлича вниманието на американските медии за години наред.

По време на разследването изникват твърдения за извънбрачната афера на Чандра Леви с Гари Кондит – член на Камарата на представителите на САЩ, демократ представляващ щата Калифорния на 18-ия областен конгрес и висш член на Камарата на Постоянния комитет по разузнаване. Кондит никога не е бил обявяван за заподозрян от полицията. Въпреки това, облакът на съмнение, повдигнат от медиите и интензивното фокусиране върху липсващата стажантка, и по-късно признанието му за аферата, довеждат до неговата загуба на изборите за преизбирането му през 2002-а.

Обстоятелствата около смъртта на Леви остават неясни в продължение на осем години. На 3 март 2009 година властите получили заповед за арест на Ингмар Гуандики, нелегален имигрант от Ел Салвадор, който вече бил осъден за нападение над две други жени в Рок Крийк Парк по време на изчезването на Леви. Прокуратурата заявява, че той е нападнал и завързал Леви в отдалечен район на парка и я е оставил да умре от дехидратация. През ноември 2010 г. Гуандики е съден за убийството на Чандра Леви и през февруари 2011-а получава присъда от 60 години затвор.

Животът на Чандра

Чандра Ан Леви

Леви е родена на 14 април 1977 година в американския град Кливланд в щата Охайо в семейството на Робърт и Сюзан Леви и израства в Модесто щата Калифорния, където посещава гимназията  “Грейс М. Дейвис“. Нейните родители са членове на „Бет Шалом“, консервативна еврейска синагога. В Сан Франциско Леви посещава държавен университет, където получава степен по журналистика. След като работи известно време при кмета на Лос Анджелис Ричард Риърдън, тя започва да посещава Университета на Южна Калифорния, за да получи магистърска степен по публична администрация.

Като част от последния си семестър на обучение, Леви се премества във Вашингтон, окръг Колумбия, за да стане платен стажант във Федералното Бюро на Затворите. През октомври 2000 г. тя започва стаж в централния офис на бюрото, където й е възложено разделението на обществените работи. Нейният ръководител, говорителят на бюрото Дан Дън, бил впечатлен от работата на Леви и по-специално от отговорите й в медиите на запитванията във връзка с предстоящата екзекуция на терориста Тимъти Маквей, отговорен за Атентата в Оклахома през 1995 г. През януари 2001 г., тя казва пред наемодателя си, че обмисля да се премести да живее при своя приятел, но следващия месец променила решението си, тъй като „не се получило“ между тях.

Стажът на Леви е прекратен през април 2001 г., тъй като нейната академична дейност била  изтекла през декември 2000 г. Тя вече била  покрила изискванията за магистърската си степен и планирала да се върне в Калифорния през май 2001 г. за дипломирането си.

Изчезването и разследването

Леви е видяна за последен път на 1 май 2001 година. Първият сигнал пристига в полицейското управление в столичната полиция на окръг Колумбия на 6 май, когато родителите й се обаждат от Модесто, за да съобщят, че не могат да се свържат с дъщеря си от пет дни. Полицията звъни в болниците и посещава дома й в квартал „Дюпон Съркъл“  още същия ден, но не намира индикации за нещо нередно. На 7 май бащата на Леви казва на полицията, че дъщеря му е имала афера с конгресмен на САЩ. На следващия ден той заявява, че подозира, че това е Гари Кондит. Лелята на Леви се обажда в полицията и казва, че Леви е доверила и на нея за връзката си с Кондит. На 10 май полицията получава заповед и прави официален оглед на дома на Чандра. Следователите намират кредитни карти, лична карта и мобилен телефон, оставени в чантата й, заедно с частично опаковани куфари. Телефонният секретар е пълен със съобщения, оставени от нейни роднини, както и две от Кондит. Сержант от полицията се опитва да разгледа преносимия компютър на Леви и по невнимание поврежда данните за търсене в интернет, тъй като не бил обучен техник.

Отнема месец на компютърните специалисти да реконструират данните, за да стане ясно, че компютърът е използван за последно в сутринта на 1 май за търсене на уебсайтове свързани с железопътната компания „Амтрак“, веригата сладоледени къщи „Бейсик–Робинс“, конгресмен Кондит, Югозападни Авиолинии и доклад от „Вашингтон поуст”. Последното търсене е в 00:24 часа за местоположението на „Клингъл Меншън“, историческа къща в Рок Крийк Парк, която се използва като административен офис на парка. На 25 юли 2001 г. трима полицейски сержанти и 28 полицейски кадети претърсват улица „Глоувър Роуд“ в парка, но не успяват да намерят доказателства, свързани с Леви. По-късно вторият опит също не довежда до нищо .

Връзката с Кондит

Гари Кондит

Противоречията около изчезването на Леви привличат вниманието на американските медии. Родителите и приятелите на Леви правят множество изявления и пресконференции в опит „Да върнем Чандра вкъщи“. Кондит, който е женен, първоначално отрича да е имал връзка с Леви. Въпреки че полицията заявява, че Кондит не е заподозрян, семейството на Леви казва, че са почувствали, че Кондит отговаря уклончиво и евентуално може да крие информация по въпроса.

Неидентифицирани източници от полицията твърдят, че Кондит бил споделил за афера с Леви по време на разпит със служители на правоохранителните органи на 7 юли 2001 г. Кондит описва Леви пред полицаите като вегетарианец, който избягва пиенето и пушенето. Той смятал, че Леви щяла да се върне след дипломирането си и бил изненадан, че договорът за наема на апартамента й е изтекъл. Следователите претърсват апартамента на Кондит на 10 юли и разпитват стюардесата Ан Мари Смит, която Кондит бил предупредил да не говори пред Федералното бюро по разследванията за неговия личен живот. Федералните започват да разследват Кондит за евентуално възпрепятстване на разследването, като откриват, че Смит също е имала връзка с него, макар да не е познавала Леви.

Разстроен от изтичането на информация в медиите Кондит отказва да се подложи на детектор на лъжата от полицията. Неговият адвокат съобщава, че той успешно е преминал теста с детектора пред частен изпитващ на 13 юли. Той също така отказва да отговаря на директни въпроси по време на телевизионното интервю на 23 август по Ей Би Си. Големият интерес на медиите продължава до 11 септември, когато терористичните атентати над Кулите близнаци изместват вниманието от случая на Леви.

Конгресмен Кондит със съпругата и дъщеря си

Според анкета на Фокс Нюз, проведена през юли 2001 г., в която взели участие 900 респондента, 44% от американците смятат, че Кондит е замесен в изчезването на Леви, а 27% смятат, че той трябва да подаде оставка. 51% смятат, че поведението му е като на виновен, а само 13% мислят, че той трябва да се кандидатира отново. Все пак, резултатите от анкетата показвали, че избирателите в неговия район имат по-добро мнение за своя конгресмен. На 5 март 2002 г. Леви губи първия тур на изборите за Конгреса като е изместен от дотогавашният си съветник Денис Кардоса.

Кондит е призован да се яви на 1 април 2002 г. пред голямото жури на окръг Колумбия, разследващо изчезването. Датата била официално пазена в тайна, за да се избегне изтичане на информация. Кондит напуска Конгреса на 3 януари 2003 г., когато изтича мандатът му.

Откриване на останките

На 22 май 2002 година началникът на полицията в окръг Колумбия Чарлз Х. Рамзи съобщава, че са били намерени скелетни останки от човек, който търсел костенурки заедно с кучето си в парк Рок Крийк. Чрез справка със зъболекарският й картон, полицията е категорична , че това са останките на Леви. Детективите намират разпръснати, но не погребани кости и лични вещи в залесената площ по стръмния склон на парка. Сред откритите вещи са спортен сутиен, блуза, панталони и обувки за тенис. Въпреки че полицията по-рано покрива повече от половината площ от 1754 акра (7,10 кв. км) от парка, склонът не е бил претърсен поради неговата отдалеченост, една миля (1.6 км) северно от Клингъл Меншън и около четири мили (6 км) от апартамента на Леви.

След приключване на предварителната аутопсия полицията съобщава, че има достатъчно доказателства за да започне разследване за убийство. На 28 май медикът Джон Л. Ардън официално обявява смъртта на Леви за убийство, но казва: „Възможно е никога не разберем как е умряла“. Ардън открива, че нейната подезична кост е повредена, което предполага възможно задушаване, но не се счита за убедително доказателство за такава причина за смъртта. На 6 юни, след като полицията завършила своето претърсване, частните детективи наети от семейство Леви откриват пищялна кост с навита тел около нея на 23 метра от другите останки. Началникът на полицията Рамзи казва: „Неприемливо е, че тези останки не са били открити“.

Погребението

На 28 май 2002 година семейство Леви организира панахида в конгресния център „Модесто Център Плаза“, която е посетена от повече от 1200 души, някои пристигнали чак от Лос Анджелис. Участници в 90-минутната церемония са братът на Чандра, баба й, леля й и нейни приятели. В хвалебствено слово на иврит и на английски равин Питър Гордън представя Леви като „добър човек, отнет от нас твърде скоро”. Около година по-късно, на 27 май 2003 г., останките на Леви са погребани в Лейкууд Мемориал – гробищния парк в Хъгсън щата Калифорния, близо до родния й град Модесто. Това се случва на частна церемония с 40 близки и приятели, които пускат в нейна чест 12 бели гълъба.

Погребението на Чандра Леви

Идентифициране на главния заподозрян

Ингмар Гуандики

През септември 2001 г. полицията и федералните прокурори са потърсени от адвоката на информатор, държан в затвора на окръг Колумбия, който твърдял, че познава убиеца на Леви. Информаторът, чиято самоличност е защитена заради неговата сигурност, твърди, че 20-годишният салвадорец, който също бил в затвора, му доверил, че конгресмен Кондит му е платил 25 000 долара, за да убие Леви. Следователите изключват историята за Кондит, но Гуандики вече бил признал, че е замесен в нападение над още две жени в същия парк, където била нападната Леви. Гуандики няма и алиби за деня на изчезването на Леви. Бившата му хазяйка си спомня, че по лицето му имало драскотини и синини по онова време. Въпреки това следователите по делото Леви не разпитват другите жертви от Рок Крийк Парк. Началникът на полицията Рамзи избягва да назовава Гуандики заподозрян и го описва като „представляващо интерес лице“ и казва на репортерите да „не правят голяма работа от него“. Помощник шефът Терънс Гайнър казва, че ако Гуандики е бил считан за заподозрян, полицията е щяла да го връхлети като „мухи на мед“.

Гуандики отрича да е нападал Леви. На 28 ноември информаторът на ФБР се подлага на тест с детектора на лъжата и се проваля. Тестът на Гуандики се провежда на 4 февруари 2002 година и завършва с неубедителни резултати. Тъй като информаторът и Гуандики не говорят добре английски, главният детектив Джак Барет заявява, че е предпочитал тестовете да бъдат направени от хора, които владеят и двата езика, но по онова време те не са били на разположение.

Когато съдия Ноел Креймър е запитана за участието на Гуандики в убийството на Леви,тя отговаря: „За мен той няма нищо общо с този случай“. Креймър осъжда Гуандики на 10 години затвор за другите две нападения в Рок Крийк Парк. Той е изпратен в затвора „Биг Сенди“ близо до Инез в щата Кентъки, а след това е прехвърлен във затвора във Викторвил щата Калифорния.

Случаят с Леви остава в „студените досиета” до 2006 година, когато Кати Л. Ланиър заема поста на шефа на полицията Рамзи. Ланиър заменя водещия детектив по случая с трима следователи ветерани, които имат по-голям опит в разследването на убийства. През 2007 г. редакторите на „Вашингтон Пост“ съставят нов екип от репортери, на които им отнема около година, за да преразгледат отново случая Леви. Появилата се в резултат на това поредица от статии, публикувани през лятото на 2008 година, се фокусира върху провала на полицията в разследването на Гуандики и нападенията в Рок Крийк Парк.

През септември 2008-а следователите претърсват килията на Гуандики и откриват снимка на Леви, която той бил изрязал от списание. Полицията разпитва познати на Гуандики и свидетели на другите нападения в Рок Крийк Парк. На 3 март 2009 г. Върховният съд на окръг Колумбия издава заповед за ареста на Гуандики. Той е върнат в ареста на окръг Колумбия чрез Федералния център за трансфер в Оклахома Сити. Два дни по-късно е обвинен в убийството на Леви. Повдигнати са му шест обвинения: отвличане, убийство първа степен по време на отвличането, опит за сексуална злоупотреба първа степен, убийство първа степен, извършено по време на сексуално нападение, опит за грабеж и убийство първа степен при опит за грабеж. Гуандики пледира невинен в съда и първоначална дата за процеса му била определена за 27 януари 2010 година. Неговите адвокати безуспешно твърдят, че претърсването на килията му във федералния затвор е извън юрисдикцията на съда. След грешки на служители на прокуратурата и замърсяване на някой ДНК доказателства, началната дата на делото е преместена на 4 октомви 2010 година .

Процесът

На 18 октомври 2010 г. започва изборът на журито във Върховния съд на окръг Колумбия, пред съдия Джералд И. Фишър. Помощник федерален прокурор Антъни Фернандо Кампоамор-Санчес представя имената на потенциалните свидетели в делото, между които е агентът Брад Гарет и двете жени, за чиито нападения Гуандики бил осъден преди това. В началото на делото се очаквало обвинението да изложи случая си за около месец, а защитата само за един ден. На 25 и 26 октомври Хейл Шилинг и Кристи Уийганд свидетелстват, че са били нападнати от Гуандики в Рок Крийк Парк по време на джогинг. Уийганд разказва, че той я е сграбчил отзад, повлякъл я надолу по дерето и държал нож до лицето й.

На 26 октомври 2010 г. 64-годишният баща на Леви, Робърт, се изправя и опровергава миналите си подозрения към Кондит. Робърт Леви свидетелства, че в началния етап от разследването е вярвал, че дъщеря му Чандра е твърде предпазлива, за да тича в гората сама, но заявява, че вече не смята това за истина. Тогава той казал пред полицията, че дъщеря му и Кондит са имали петгодишна връзка и намерение за сключване на брак. В ретроспекция Робър Леви признава: „Просто казах това, което ми дойде на ум, за да го представя като злодей“. Той добавя, че е бил сигурен във вината на Кондит, докато не научил за Гуандики. На 1 ноември Кондит свидетелства пред съда и три пъти му е зададен въпросът дали между него и Чандра е имало сексуална връзка. Той отговаря: „Не желая да отговоря на този въпрос, защото се касае до неприкосновеността на моя личен живот и този на Чандра“. Биолог от ФБР, който тествал открита семенна течност в дома на Леви, свидетелствал, че тя е на Кондит.

Свидетелят на обвинението Армандо Моралес, който делил една килия с Гуандики, свидетелства, че той е бил загрижен за преместването си през 2006-а, тъй като съществувало насилие над затворници, заподозрени в изнасилване. Моралес заявява, че Гуандики, с когото членували в прочутата банда Мара Салватруча, му е доверил, че е убил Чандра, докато се опитвал да я ограби, но не я е изнасилил. Обвинението се оттегля на 10 ноември, като оттегля две от обвиненията срещу Гуандики – за сексуално насилие и за убийство причинено по време на сексуално насилие. Защитата поема щафетата и се оттегля на 15 ноември без да призове Гуандики като свидетел. Друг затворник, призован от защитата, опровергава показнията на Моралес. Хосе Мигел Аланиз казва, че Гуандики не е говорил за изнасилване или убийство докато са били съкилийници заедно с него и Моралес в затвора в Кентъки. Все пак при кръстосания разпит Аланиз признава, че не е искал да бъде твърде любопитен в затвора, а и тогава се е възстановявал от огнестрелна рана. Обвинението оттегля още две обвинения – отвличане и опит за грабеж, тъй като са минали давност. По време на заключителните пледоарии за останалите обвинения в убийство първа степен, извършено по време на отвличане и по време на обир, прокурор Аманда Хейнс твърди, че Гуандики е вързал и запушил устата на Леви, след като я нападнал, оставяйки я да умре от дехидратация. Адвокатът на защитата Санта Зоненберг заявява, че липсват ДНК доказателства, свързващи клиента й с местопрестъплението. Зоненберг нарича тезата на обвинението „фантазия“ и предполага, че Леви е била убита другаде и тялото и е било изхвърлено в парка.

Журито започва дебати на 17 ноември 2010 година. Планираното производство по случая закъснява, поради повишената сигурност в сградата на съда. След два дни на обсъждания, всички без един заседател обявяват Гуандики на виновен. На третия ден журито моли съдия Джералд Фишер да изясни определението за нападение. Фишер отговаря, че всяка физическа травма може да се счита за нападение, независимо дали е малка и голяма. На 22 ноември 2010 година журито констатира,че Гуандики е виновен за двете обвинения в убийство първа степен. След съдебния процес заседателите заявяват, че показанията на Моралес са били решаващи за постигане на присъда. Присъдата е наречена „чудо”, тъй като е постигната само чрез косвени доказателства. Гладис Уийдърспун, която представлявала Гуандик в случаите за нападение през 2001 г., заявява, че е притеснена от присъдата на журито: „Мисля, че те щяха да го осъдят така или иначе. Те се чувстваха зле заради тази майка, която седеше там всеки ден“. След процеса Сюзън Леви казва: „Винаги ще има едно чувство на тъга. Със сигурност мога да ви кажа, че то никога няма да изчезне“. След приключване на делото Сюзън Леви се премества и започва да събира фотографски доказателства за тленните останки на дъщеря си, публикувани в медиите.

Произнасяне на присъдата и обжалване

На 1 февруари 2011 г. адвокатите на Гуандики искат нов процес на основание, че присъдата е била постигната неправомерно. Прокурорите били повлияли на емоциите на журито, използвайки „споменаване на факти, които не присъстват в доказателствата”. Например, съдебните заседатели научили от обвинението, че Леви е видяла лицето на Гуандики, докато е молила убиеца си за милост и че „това било последното лице, което е видяла, докато лежала там гола и безпомощна“. Нито едно доказателство в процеса обаче не предоставя такива подробности за края на живота й, изтъкват адвокатите.

Също така, според тях, един съдебен заседател бил нарушил инструкциите на съдията и не си водил бележки, а бил повлиян от бележките на друг съдебен заседател. Прокуратурата се противопоставя на повторно преразглеждане, твърдейки, че проблемът с бележките е по-скоро технически и не е от значение за крайната присъда.

Гуандики бил изправен пред възможността да получи присъда от минимум 30 години до доживотен затвор без право на помилване. Прокурорите искали максимална присъда, тъй като Гуандики е „неспособен да се контролира и по този начин винаги ще представлява опасност за жените“. Прокуратурата цитира записи, показващи тормоз на Гуандики над женския персонал в затвора, включително и отправяне на покана към медицинската сестра да мастурбира пред охраната. Помощник федералният прокурор Фернандо Санчез разкрива, че е пътувал до Ел Салвадор заедно с детектив, за да разследва твърденията, че Гуандики бил напуснал родната си страна заради съмнения за нападения над местни жени, датиращи от 1999 година. На заседанието за произнасяне на присъдата му на 11 февруари Гуандики се обръща към семейството на Леви с думите: „Съжалявам за това, което се е случило с вашата дъщеря” и продължава да настоява за своята невинност. Сюзън Леви отпрява директен въпрос към него: „Вие ли отнехте живота на дъщеря ми? Погледнете ме в очите и ми кажете“. Съдия Фишър отхвърля молбата за повторно преразглеждане и дава присъда от 60 години затвор като посочва, че Гуандики „ще представлява опасност известно време. Той е сексуален маниак“.

Медийно отразяване

Изчезването на Чандра Леви става национална тема в новинарските медии през лятото на 2001 г., като 63 процента от американците следят случая отблизо. Медиите преследват родителите на Леви от момента, в който те отиват във Вашингтон, за да търсят дъщеря си. Според конгресмен Кондит е имало стотици репортери пред неговия апартамент до сутринта на 11 септември 2001 година, когато новината за терористичните атаки пренасочва вниманието им.

Медиите са критикувани заради „прибързаната им преценка“ в началото на разследването, когато заявили, че Кондит е виновен в убийство. Някои от репортерите, лагеруващи пред дома на конгресмена, били цитирани да казват, че ще останат там, докато „той не си подаде оставката“. След осъждането на Ингмар Гуандики за убийството на Леви, адвокатът на Кондит отбелязва: „Това е пълна реабилитация, но малко закъсняла. Кой ще му върне кариерата?“.

Последствия

Смъртта на Леви има трайно въздействие, отчасти дължащо се на усилията на семейството и приятелите й. Изчезването на Леви идва след редица други нашумели случаи, довели до създаването на ресурси за търсенето на изчезнали млади хора. Така например родителите на Леви се обръщат за помощ към фондация с нестопанска цел, създадена в Модесто след изчезването на три туристки през 1999 г., които по- късно са намерени мъртви.

Освобождаването на Моралес, който излежава присъда за заговор за разпространение на метамфетамин и крек, е планирано за 5 август 2016 година.
Конгресмен Гари Кондит се оттегля от политиката и се премества със съпруга си във Финикс, Аризона, за да управлява недвижими имоти, както и да отвори два „Баскин-Робинс“ франчайза.
———————————————————————————————————————————————
Автор: Юлия Иванова
Източници: wikipedia.org, nbcwashington.com

Благодаря ти, Юле, за интересния и добре подготвен материал, който ми изпрати!  Ще се радвам, ако имаш и бъдещи идеи

Крехка като балерина и красива като модел, Рейчъл Елизабет Барбър държала света под танцуващите си крака. По думите на семейството и приятелите й, 15-годишното момиче с лице на фея от приказките живеело, за да танцува и танцувало, за да живее. Но в свят, населен със завистливи хищници, всяка пеперуда има своя враг. Особено красивите, с ярки цветове.

Каролайн Рийд била пълна с омраза към себе си. Смятала се за дебело и лошо дете, което не оправдава очакванията на родителите си. Другите деца имали добър живот – на нея й се случвали само гадости. Веднъж, когато била на 14 години, си нарисувала автопортрет. Картината била напълно черна.

Красивата пеперуда Рейчъл била всичко, което тя никога нямало да бъде.

Пеперудата

Рейчъл Барбър

Почитателка на класическата музика от дете, Рейчъл била на път да осъществи мечтата си да стане танцьорка. Не само че имала талант, а се радвала и на подкрепата на своите любящи родители, Майкъл и Елизабет, които правели всичко по силите си да реализират целта й.

Рейчъл е родена на 12 септември 1983 година в предградието на втория по големина австралийски град Мелбърн, Апър Фърнтрий Гъли. Дребното момиче със смарагдови очи скоро показало, че танците са в кръвта й. Още преди да навърши 9 години тя се присъединява към Академията по танци в Мелбърн. Но, тъй като семейството й живеело в провинциалния район Гипсленд, честите пътувания до предградието Пруран за часовете й скоро се оказали твърде непрактични. Затова семейство Барбър решило да се премести в дома на втората майка на Елизабет в източното предградие на Мелбърн, Монт Албърт.

Рейчъл постъпила в 4-и клас на новото си училище в началото на 1993 година. Нейната сестра Ашли-Роуз започнала в предучилищната паралелка същата година. През следващите години Ашли-Роуз се сприятелила с момиче на име Кейт Рийд. Приятелството им укрепнало с времето и покрай тях Рейчъл се запознала с по-голямата сестра на Кейт, Каролайн – леко пълно и дружелюбно момиче, почти пет години по-голямо от нея. Двете не били особено близки и Рейчъл нямала представа, че Каролайн е тормозена в училище, има проблеми с родителите си и се чувства крайно неуверена в себе си и външния си вид.

Главно заради дружбата на по-малките си деца семействата Барбър и Рийд също развили близки отношения.

Когато дошло време Рейчъл да постъпи в гимназия, тя избрала първокласния Колеж за момичета Кентърбъри. Започнала там през 1996 година. Междувременно, Ашли-Роуз и Кейт Рийд останали в основното училище и продължили да бъдат приятелки.

Каролайн Рийд поддържала контакт със семейство Барбър и винаги с удоволствие се съгласявала да гледа децата им. Защото точно в тези вечери, в ролята си на детегледачка, тя можела да се възхищава на спокойствие на потенциала на Рейчъл. Всъщност, в ума на Каролайн най-голямата дъщеря на сем. Барбър спокойно би могла да краси лъскавите корици на списанията. Рейчъл била всичко, което тя никога нямало да бъде.

През 1997 година Каролайн помолила Майкъл и Елизабет да направят няколко снимки на дъщеря си, които да използва в училищния проект, по който работела. Това нямало да бъде последната чудата молба на Каролайн, свързана с Рейчъл.

Рейчъл и Емануел Карела

Следващият дом, в който се премества семейство Барбър, се намирал в източното предградие на Мелбърн – Бейсуотър Норт. Заради преместването двете семейства загубват контакт, но Ашли-Роуз и Кейт си остават приятелки. Рейчъл тръгнала на уроци в популярното училище по танци „Денс Фактъри“ на улица „Чърч“ в Ричмънд. Тя бързо се вписала сред по-големите и по-малки ученици там. В училището по танци срещнала и любовта на живота си. Неговото име било Емануел Карела – строен и гъвкав танцьор, с тихо и приятно момчешко излъчване… идеалният партньор за Рейчъл. Останалите скоро им лепнали прозвището „Ромео и Жулиета“.

След почти три години в колежа Кентърбъри Рейчъл напуска училище със съгласието на родителите си и е приета за пълна подготовка в „Денс Фактъри“ през септември 1998 година. Рейчъл не била много силна в академичните науки, макар да имала среден коефициент за интелигентност. Не се интересувала от учението, а от танците. Родителите й взели трудното решение да й позволят да преследва мечтата си.

Рейчъл понякога имала участия и като модел и нейни снимки били публикувани в едно женско списание за фитнес.

Планът на „сивата мишка“

Междувременно детегледачката на семейство Барбър, „сивата мишка“ Каролайн Рийд, била започнала работа за един телеком оператор в Мелбърн, присъединявайки се към компанията на 24 ноември 1998 година. Задълженията й включвали офис администрация и съгласуване на поръчките. Тя била сменила официално името си на Каролайн Рийд Робъртсън.

Според прекия й началник Катрин Фелстед нейната работна етика и отношение били впечатляващи. В началото била изпълнителна, точна и мотивирана. Разбирала се добре с всички в службата и се учела бързо. Но не говорела много за себе си. Споделила, че е вегетарианка. Разказвала и за някакъв имот на север от Мелбърн, собственост на неин роднина. Там била прекарала много време като дете и с носталгия си спомняла как е плувала в язовира и други неща.

Разказвала и за малкото си приятели, които се били преместили в Сидни. Не споменавала имената им, но заявила, че се занимават с театър и някои от тях дори са участвали в телевизионни реклами. Колегите й били леко изненадани от тази история, понеже Каролайн не приличала на човек, интересуващ се от изкуство. Тя не споделила с никого, че понякога получава епилептични припадъци.

Каролайн била малко по-близка със своята колежка Дона Уотърс, тъй като бюрата им били едно до друго. Двете разговаряли за родителите си, предишните си работи, приятелите си и за всякакви други ежедневни неща. Каролайн разказала на Дона, че майка й има ограничителна заповед да не се доближава до нея и че баща й не й говори. Споделила също, че втората съпруга на баща й също не я харесва. Казала й, че има две по-малки сестри. Каролайн говорила и за някакъв свой бивш приятел, с когото била скъсала точно преди да започне работа в компанията.

По време на лятната ваканция в началото на 1999 година (лятната ваканция в Австралия продължава от декември до февруари), една стара приятелка се обажда на семейство Барбър в новия им дом в Бейсуотър. Каролайн Рийд разговаряла с Ашли-Роуз и отново имала странна молба. Този път искала да научи датите на раждане на трите сестри.

Както става ясно впоследстие, макар Каролайн да не поддържала контакт със семейство Барбър от дълго време, тя отдавна замисляла план да убие Рейчъл и да си присвои самоличността й. Една хаотично нахвърляна бележка, написана от нея и намерена в апартамента й, разкрива част от този замисъл:

„На път към училището по танци да й кажа, че не бива да казва на никого, че се срещаме, защото не ми е позволено да разкривам резултатите от проучването пред никого – от етични съображения – строго секретно. Дори на приятел/родители и т.н.

Да упоя Рейчъл (с нещо върху устата), да сложа тялото й във войнишка торба и да го обезобразя и захвърля някъде далече. Без кола – среща пред обществената тоалетна – там няма камери, хора“.

На друга страница било написано следното:

„Издаване на документи на изчезнали хора – имат ли списък, по който правят проверка? Кога стават ефективни правата на изчезналите хора (6 години?) частни детективи? Да наема пощенска кутия, за да не бъде проследена Рейчъл… Рейчъл – финален етап от психологическо проучване трябва да стегна малка раница, защото ще бягам (портфейл, лична карта, пари, снимка, дрехи, мече, балетни пантофки) строго секретно – не може да казва на никого за това. 100 долара плюс разходите (транспорт) да хване влака за града 2.30 долара макс среща пред Флиндърс (камери) поръчвам пица и я посипвам с приспивателно на прах. След това говорим за значението на лошите неща  после техники за релаксиране, после кърпа с упойващо вещество върху устата й – използвам войнишката торба и я изхвърлям далече“.

Друга бележка гласяла:

„Провери фермата (плюс торбата) вторник уреди банков заем… Бус за преместване… Нощта боядисване на косата… Старателно почисти къщата и изпери килима с пара“.

Раздяла

Вечерта на 28 февруари е последната вечер, която семейство Барбър прекарват заедно в пълен състав. Елизабет си спомня, че Рейчъл прекарала  около 45 минути в разговор с някого по телефона. Тя не криела с кого говори и изглежда познавала добре човека отсреща. Майка й сметнала, че това сигурно е гаджето й Емануел или нейната приятелка Кайли.

Родителите на Рейчъл - Майкъл и Елизабет Барбър

Полицията установява впоследствие, че Каролайн Рийд е звъняла в дома на Барбър онази вечер. Тя успяла да убеди Рейчъл да се срещнат следващата вечер след уроците й по танци. Каролайн наблегнала особено силно на важността Рейчъл да запази срещата им в тайна. Подмамила момичето с обещанието, че ще получи 100 долара, ако участва в някакво психологическо проучване.

На следващата сутрин Майкъл Барбър откарал най-голямата си дъщеря до спирката на Уотъл Парк, откъдето щяла да хване трамвая за Ричмънд. Тя щяла да закусва в дома на своя приятелка преди да се запъти към танците. Баща й щял да я чака на същата спирка в 18:15 часа, за да я прибере у дома.

Последният път, когато Елизабет и Майкъл виждат дъщеря си, тя имала 13 долара в портмонето си. Облечена била в черни панталони, черен сутиен и светла фланелка. Носела черната си торба за танци. На шията й висяла златна верижка с имитация на диамант, на ушите й обици в същия стил, а на ръката й пръстен със син топаз.

В онзи понеделник в студиото по танци Рейчъл изглеждала развълнувана, но не искала да каже какво ще прави същата вечер. Казала на приятелите си само, че ще изкара бързи пари от някаква работа. Коментарите й предизвикали подозрение у нейния приятел. На обяд Емануел извел Рейчъл да види едни обувки в магазина на близо. Стрували 100 долара.

Емануел и Рейчъл - 1998 г.

Тя му казала, че сега няма пари да ги купи, но утре ще го направи. Той я попитал от къде ще вземе толкова пари, защото знаел, че майка й не би ги платила. Рейчъл му отговорила, че си е уредила работа за вечерта и ще спечели купища пари. Казала му, че не може да му каже нито каква е работата, нито къде отива, но ще му се обади след това да му разкаже как е минало всичко. Емануел продължил да настоява за повече подробности, но тя му казала да не се тревожи. Всичко било наред.

Все пак тя се изпуснала, че има среща с някаква стара приятелка, която той не познавал.

След занятията в 17:30 часа Рейчъл целунала приятеля си за сбогом. Емануел я видял за последен път да стои на улица „Чърч“. Тя му се провикнала през пътното платно: „Обичам те!“. Той й извикал в отговор: „И аз те обичам!“.

Булото пада

Този ден Каролайн се обадила в службата си и оставила съобщение на шефката си, че не била спала през нощта и сега не се чувства добре. Но това било лъжа. Същата вечер Каролайн стояла край обществената тоалетна на ъгъла на „Бридж Роуд“ и улица „Ленъкс“ в Ричмънд. Там се срещнала с Рейчъл. Двете се качили на трамвая и слезли на ъгъла на улиците „Хай“ и „Чепъл“ в Пруран след около 20 минути.

Случило се така, че бившата ученичка от „Денс Фактъри“ Алисън Губерек пътувала в същия трамвай и ги видяла да се качват в около 18:40 часа.

„Рейчъл беше с някакво друго момиче, което не бях виждала“ – казала по-късно тя на полицията.

„Те седнаха близо до мен и си говореха. Помня, че чух Рейчъл да споменава приятеля си и нещо за някаква котка. Съвсем нормален разговор. Рейчъл говореше повече от онова момиче. Изглеждаше възбудена. Помня, че Рейчъл изглеждаше много хубава в сравнение с онази другата, която беше съвсем невзрачна“.

Впоследствие Алисън Губерек помага на полицията да състави словесен портрет на момичето, което видяла с Рейчъл. Скицата носела стряскаща прилика с лицето на Каролайн.

Двете момичета слезли от травмая на улиците „Уилям“ и „Хай“ и продължили пеша около 120 метра до апартамента на Каролайн на улица „Триниан“.

Емануел (вляво) и Рейчъл на рожден ден

В същата вечер Емануел чакал обещаното телефонно обаждане на приятелката си. То така и не дошло.

Междувременно Майкъл Барбър също чакал дъщеря си на трамвайната спирка до падането на мрака. Неговото малко момиченце не се появило. Мотриса след мотриса издрънчавали край него, но от Рейчъл нямало и следа. Нещо не било както трябва.

Семейство Барбър влизат в полицейското управление в Бокс Хил малко след 21:00 часа и съобщават за изчезването на дъщеря си. Те знаели, че нещо не е наред, защото за Рейчъл не било типично да изчезва по този начин. Предчувствията им били напълно оправдани. Дъщеря им била станала жертва на зловещ замисъл.

Когато Рейчъл и Каролайн пристигнали в едностайния апартамент на улица „Триниан“, убийцата не губила време да приведе плана си в действие. Опитала се да накара Рейчъл да пие алкохол, но момичето отказало (или пила съвсем малко, тъй като впоследствие властите открили бутилките с алкохол почти непокътнати). Това объркало леко замисъла на Каролайн, тъй като тя възнамерявала да сипе приспивателно в питието й. Двете хапнали от пицата, която били взели по пътя и Каролайн сложила началото на фалшивото психологическо проучване, като помолила Рейчъл да направи упражнение по медитация. Казала на жертвата си да мисли за щастливи и приятни неща.

В този мъчителен и обезпокояващ момент съдбата на Рейчъл сякаш се крепяла на косъм. По-късно Каролайн разказва на психиатрите, че „Само за момент булото се вдигна и аз не исках да го направя – но нещо ми натякваше, че вече съм се забъркала в твърде много неприятности и сега трябва да го сторя… и сякаш булото отново падна“.

Тя се промъква зад нищо неподозиращото медитиращо момиче и стяга врата му с няколко преплетени телефонни кабела. Започва да я души, което е трудна задача само по себе си, но въпреки отчаяните си усилия Рейчъл не успява да окаже достатъчна съпротива на яката Каролайн. Животът в очите й угасва и убийцата отпуска хватката си. Тя си поема дълбоко въздух, нещо което Рейчъл никога вече нямало да направи, и облекчение се разлива по вените й. Всичко свърши, помислила си тя, първата и най-важна пречка към новия ми живот е премахната.

Плитък гроб

Рейчъл Барбър

Каролайн държи тялото на Рейчъл в апартамента си цели два дни – скрито в гардероба, с телефонния кабел все още около шията на момичето.

Двата дни минали за Каролайн като в мъгла. Тя отишла на работа във вторник 2 март – сутринта след убийството. Колегите й забелязали, че е бледа и странно тиха. Тя използвала служебния си телефон, за да провери разписанието на влаковете. На следващия ден позвънила в собствения си дом, но, естествено, никой не й отговорил. По-късно сутринта на 2 март Каролайн се почувствала зле и била откарана от шефката си вкъщи. Оттам се обадила на баща си, Дейвид Рийд, в работата му. По-късно Дейвид Рийд отишъл да я види, за да провери дали е добре. Заварил я в апартамента сама. Рийд забелязал, че вратата на спалнята й, където в гардероба се разлагало тялото на Рейчъл, е затворена.

В същия ден тя позвънила и на своята колежка Дона Уотърс, за да си поиска парите, които й била дала назаем – 320 долара. Казала й, че парите й трябват, защото ще се пренася и хамалите щели да дойдат на следващата сутрин в 9 часа. Уотърс не разполагала с толкова пари в момента. На следващия ден сутринта Каролайн отново започнала да й звъни, настоявайки да получи парите си. Уотърс дошла пред сградата й и й дала 200 долара от заема. На 3 март Каролайн се обадила отново в службата си и оставила съобщение на шефката си, че все още не се чувства добре и ще си остане у дома.

Сетне се заела да довърши предначертания си план. Увила тялото на Рейчъл в парцали и го натикала в голяма войнишка торба, купена предварително. Тази торба никога не била открита, макар че самата убийца си спомня впоследствие, че я била оставила във фермата на баща си в Килмор. Каролайн извикала такси и обяснила на шофьора, че тежкият и нестандартен багаж е скулптура. Вече във фермата, тя изкопала набързо плитък гроб и зарила своята фикс идея в него, както смятала тогава – завинаги.

Примката се затяга

Рейчъл Барбър

В четвъртък на 4 март Каролайн пристигнала на работа в 9 часа и работила цял ден. Междувременно споменала на шефката си, че нейна приятелка е изчезнала безследно. Не изглеждала притеснена от този факт и обяснила, че момичето и друг път било бягало от къщи.

В неделя на 7 март Каролайн, водена от болно любопитство, се обажда в дома на семейство Барбър. Вдига й вуйчото на Рейчъл, Андрю Саутхол, който дежурял на телефона, докато родителите й разлепвали плакати с лика на дъщеря си по улиците. Тя се представила като стара приятелка на семейството и проявила жив интерес към хода на разследването. Дори предложила помощта си в издирването. Андрю записал името и телефонния й номер.

Това обаждане й изиграва лоша шега. Детективите направили проверка на всичките й телефонни обаждания и бързо открили, че тя е звъняла в дома на Барбър преди изчезването на момичето. Заслужавало си да проверят тази връзка. На 10 март те се запътили към службата на Каролайн, но там им казали, че тя е болна и не е на работа. Нейната колежка Дона Уотърс побързала да й звънне с тази новина. Каролайн спокойно обяснила, че наистина познава изчезналото момиче, защото някога била негова бавачка. Споменала, че Рейчъл сигурно е избягала от къщи, както била правила и преди. Дона сметнала за странно, че Каролайн не й била казала това още в началото, когато новината гърмяла по радиото, вестниците и телевизията.

На следващия ден Каролайн се обадила в работата си и оставила съобщение, че е болна. Но шефката й вече започвала да губи търпение и в отговор й оставила съобщение на телефонния секретар да донесе бележка от лекар. Междувременно, детективите от Отдела за изчезнали лица, които поели случая на 10 март, затягали примката около нея с нарастващо подозрение.

По-късно същия ден Каролайн се отбила в близката банка и кандидатствала за 10 000 долара заем, казвайки че ще използва парите за да си купи кола. Не получила одобрение, което било съвсем разбираемо. Тя дори нямала шофьорска книжка.

В петък на 12 март полицията пристигнала пред апартамента на Каролайн, за да говори с нея за изчезването на Рейчъл. Никой не им отворил вратата. По-късно тя отново се обадила на колежката си Дона Уотърс, за да настоява за остатъка от парите си.

Около 17:30 в същия петък полицията отново пристига пред жилището на Каролайн, снабдена с ключ от апартамента, но не успява да отвори вратата с него. Полицаите звънели на телефона няколко пъти, но никой не вдигал слушалката. Най-сетне, около 18:10 часа на мястото пристига пожарна бригада, за да помогне на полицията да проникне в апартамента. Огнеборците влезли вътре през един от прозорците и заварили Каролайн да лежи в безсъзнание на пода. Косата й била боядисана в зелено. В жилището били открити голям брой опаковки от лекарството Тегретол, обикновено използвано при епилепсия. Очевидно Каролайн била получила поредния си пристъп, може би стресната от пристигането на полицията. Властите претърсили жилището за следи от изчезналото момиче. Натъкнали се на две торби, пълни с дрехи, които очевидно не принадлежали на Каролайн, а съвпадали по размер с дрехите на Рейчъл. В една от тях имало молба за издаване на акт за раждане под името Рейчъл Елизабет Барбър.

Признание

Каролайн била откарана в болницата, където се съвзела и с неохота се съгласила да говори с детектив Нийл Патерсън. Получавайки разрешение от лекарите, Патерсън я уведомил, че е детектив и прочел правата й. После я попитал за Рейчъл.

„Къде е тя?“ – поинтересувал се детективът.

„Мъртва е“ – проронила Каролайн.

„Как се случи?“.

„Беше нещастен случай. Убих я“.

Патерсън й напомнил, че има право да мълчи и продължил:

„Знаеш ли къде е тялото й?“.

„Във фермата в Килмор, край дърветата“.

„Как умря тя?“.

„Не мога да си спомня. Уморена съм“.

Детектив Патерсън незабавно се обадил на бащата на Каролайн, Дейвид Рийд, който веднага се сетил кое е мястото, описано от дъщеря му. Сетне Патерсън се обадил на Отдел Убийства. Апартаментът на Каролайн бил запечатан и криминалистите се заели за работа. Каролайн скоро се почувствала достатъчно добре, за да бъде изписана от болницата и преместена в не толкова удобна килия.

На следващата сутрин – 12 дни след изчезването на Рейчъл – детектив Пол Рос от Отдел Убийства и детектив Патерсън отново разпитали Каролайн. Но тя вече била говорила с адвокат и отказала да отговаря на въпросите им.

В събота на 13 март полицията пристига във фермата в Килмор и се заема да търси тялото. Намира го, закопано в плитък гроб, край описаните от Каролайн дървета. Аутопсията открива следи от антихистамин в тялото й, който причинява сънливост.

Самосъжаление

Рейчъл Барбър

Бележките, написани от собствената й ръка и открити в дома й, разкривали без всякакво съмнение, че арестуваната е подготвяла план за отвличане и убийство, както и за последвалото отърваване от тялото. Изглежда Каролайн се готвела да започне нов живот под името „Джем Саутхол“. Дори си била направила труда да съчини кратка лична история, съдържаща измислени подробности за родителите на новата си персона. В бележките често се споменавало за мъртвата Рейчъл. Каролайн разсъждавала над нейния външен вид и характер. Описвала Рейчъл като много надарена и интелигентна,  поразително красива – с тяло на танцьорка. Същевременно описвала себе си като „дебела, грозна, с голям нос, пъпки, лице като пица, тъмна мазна коса, без приятели… без актьорски умения, без музикален талант и без координация“.

Тези бележки показвали анормален, почти маниакален интерес от страна на Каролайн към убитото момиче, което още повече накарало властите да вярват, че тя всъщност е възнамерявала да заживее нов живот не като „Джем Саутхол“, а като Рейчъл Барбър.

Каролайн често пишела изпълнени със самосъжаление писма до своя баща Дейвид. Някои от тях подписвала като „Пъпчивата точка“ – псевдоним, който сама си била измислила заради тежкото си акне.

Психиатрите, прегледали Каролайн, споделят по-късно в съда, че нямат почти никаква представа какво е ставало в ума й, тъй като тя отказвала да ги допусне там.

Криминалният психиатър Джъстин Бари-Уолш обяснява в своя доклад за защитата, че Каролайн е избрала жертвата си заради качествата, които тя самата не притежавала.

„Възможно е да е смятала, че би могла да преоткрие себе си по някакъв магически начин в образа на жертвата“ – смята Бари-Уолш.

Скица на Каролайн Рийд в съда

Според някои неспециалисти, Каролайн страда от дисморфофобия или страх от собствената грозота. Страдащите от това заболяване проявяват изключителна загриженост към външния си вид и виждат в себе си несъществуващи дефекти. Състоянието понякога причинява жестока емоционална депресия и безпокойство, и би могло да доведе до отдръпване и социална изолация. Причините за разстройството са различни при всеки, но обикновено са комбинация от биологични, физиологични и външни фактори от миналото или настоящия живот на страдащите. Психическият и физически тормоз, както и емоционалното пренебрежение също са преживявания, които допринасят за проявата на дисморфофобия. Самата Каролайн разказва, че се е чувствала пренебрегната и излишна през цялото си детство. Сякаш никога не изглеждала добре, нито постъпвала правилно в очите на родителите си. Особено тежко приемала незаинтересоваността и студенината на баща си, на когото държала изключително много.

Нова фикс идея

Каролайн Рийд в съда

Убийцата носела бяло. Тя седяла на мястото си с ръце на коленете и сведена глава. Загубила била доста от теглото си, а лицето й било бледо и някак отпуснато. Понякога шептяла нещо сама на себе си. Пред нея, от височината на мястото си, съдия Франк Винсънт се готвел да произнесе присъдата й.

На 29 ноември 2000 година след дълги размишления съдът осъжда Каролайн Рийд Робъртсън на 21 години затвор с минимален срок на излежаване на присъдата – 14 години. В емоционалната си реч съдията нарекъл подсъдимата „напълно самовглъбена и интересуваща се единствено от своите чувства и желания“.

Той казал, че Каролайн вероятно страда от дълбоко вкоренено личностово разстройство и представлява истинска заплаха за всеки обект на фиксацията й. Да, тя проявявала разкаяние, но според съдията то се дължало главно на самосъжаление.

Впоследствие Каролайн се отказва да обжалва присъдата си. Тя остава в затвора, където се вписва удивително добре. Но склонността й към маниакални фиксации не изчезва, а даже напротив. Този път Каролайн насочва смъртоносното си възхищение към бляскавия свят на Холивуд. През 2001 година управата на затвора открива в килията й десетки снимки на актрисата Клеър Дейнс, участвала във филма „Ромео и Жулиета“ (1996) заедно с Леонардо ди Каприо. Каролайн заявила, че възнамерява да се подложи на пластична операция и липосукция, за да прилича на нея. Голяма част от страдащите от дисморфофобия се подлагат на ненужни пластични операции, които обаче облекчават симптомите на състоянието им само временно.

Емануел прегръща гроба на Рейчъл на рождения й ден

Приятелят на Рейчъл, Емануел Карела, се превръща в популярен поп изпълнител в Австралия и посвещава няколко песни на своята изгубена любима. Той е един от феновете на нейната страница във Фейсбук.

През 2003 година излиза книгата „Перфектна жертва„, написана от майката на Рейчъл, Елизабет Саутхол, и криминалният репортер Меган Норис. Елизабет разказва за сърцераздирателните премеждия на семейството си, опитващо се да убеди твърдоглавата полиция, че дъщеря им не е избягала от къщи. Меган Норис предлага другата страна на монетата; разследването, изумлението на професионалистите, сблъскали се с чудатите и обезпокояващи писма на убийцата, и действията на полицията, довели в крайна сметка до разкриването на случая.

По случая е създаден и филма „В нейната кожа“ (2009), с участието на Гай Пиърс, Миранда Ото и Сам Нийл.

———————————————————————————————————————————————
Материалът е написан по идея на bibi
Източници: „Shocking Australian True Crime Stories“ от Пол Андерсън, ethermachines.com, about.theage.com.au, culture.com, wikipedia.org

За да разберем страховитата сага на най-ужасния случай със серийни убийства в Австралия е необходимо да се върнем назад във времето. Назад до знаменателната 1994 година и зловещата находка, намерена в провинциалното градче Лоуър Лайт, разположено на около 50 километра северно от Аделаида, столицата на Южна Австралия.

На 16 август фермер се натъква на скелетни останки в едно голо поле. Патолозите определят жертвата като млад мъж. До 1994 година „Градът на църквите“ Аделаида вече имал зад себе си дълга, стряскаща история на отвличания и убийства. Въпреки това никой, запознат с чудатото наследство на града, не могъл да предскаже последиците от този „единичен труп“: сложна мрежа от убийства и измама. Значението на тялото, открито в Лоуър Лайт, щяло да бъде разкрито чак през 1999 година.

Когато в Южна Австралия бъде открито тяло на убит човек, медиите и обществото получават неприятно чувство за дежа ву. Един бърз поглед към някои от най-прочутите случаи от миналото обяснява защо.

Познат ужас

Основан през 1837 година, Аделаида е един доста добре замислен проект. Начертан от военния инженер полковник Уилям Лайт, градът е построен с впечатляваща предвидливост и разсъдливост. Лайт виждал в ума си редица от градски карета, свързани с широки улици, обточени с градини и заобиколени от паркове. Мястото, което избрал за своя акуратно подреден и просторен град, било идеално: Аделаида щяла да се издига между планината и морето. Макар построен в най-сухия щат на най-сухия континент в света, прясна вода щяло да има в изобилие. Река Торенс лъкатуши от скалистите дефилета на планинската верига Лофти, преминава през крайбрежните равнини и се влива в морето. Колонизирането на града също имало място в „Замисъла на Лайт“. Докато повечето австралийски градове представлявали главно наказателни колонии, Аделаида щяла да бъде заселена предимно от свободни хора.

В резултат на това днес градът – с население от 1 милион жители, се радва на репутацията на спокойно място и притежава един особен „английски“ чар в езика и архитектурата си. Домакин на световно известния Фестивал на изкуствата, Аделаида се разстила на около 1826 квадратни километра. Но под този културен екстериор винаги се е спотайвала склонност към брутални престъпления. Статуята на полковник Лайт в Северна Аделаида гледа надолу към великолепния център на града – и вижда много ужасни местопрестъпления. Скандалният автор Салман Рушди посещава Аделаида през 80-те години на миналия век и по-късно го обявява за „перфектно място за действието на роман от Стивън Кинг или филм на ужасите“, добавяйки че „сънливите, консервативни градчета са местата, където се случват подобни неща“.

Денят на Австралия на 26 януари, в средата на следвоенния оптимизъм и икономически бум на 1966 г., заварва Аделаида в шок от предполагаемо тройно отвличане-убийство. Жертвите са деца.

Джейн, Арна и Грант Бюмонт

Джейн, Арна и Грант Бюмонт, на възраст 9, 7 и 4 години, изчезват завинаги на път към крайбрежното предградие Гленелг Бийч. Като предупредителен сигнал, случаят сякаш предвещава ужасите, които щели да се изсипят върху Аделаида през 70-те години. За местните хора поредица от многобройни убийства направо засенчва други важни събития на десетилетието, като Виетнам, Движението за мир и дори кацането на Луната. Смразяващите думи „серийни убийства“ влизат в употреба в Южна Австралия дълго преди терминът да навлезе в разговорния език из целия свят.

Клифърд Сесил Бартоломю

Десетилетието си отива със сърцераздирателна трагедия: поредица от битови убийства. През септември 1971 година Клифърд Сесил Бартоломю е обвинен в застрелването на 10 от роднините си в Хоуп Форест край Аделаида. Сред убитите са Хедър Бартоломю, бебе и няколко деца, на възраст от 4 до 19 години. Клифърд Бартолъмю пледира за виновен за убийството на съпругата си през ноември същата година и е осъден на смърт, но в крайна сметка излежава само осем години от наказанието си.

През август 1973 година 11-годишната Джоан Ратклиф и 4-годишната Кърсти Гордън отиват на футболен мач заедно с родителите на първата. На път към тоалетните по време на почивката двете изчезват и никога не са открити отново. Южна Австралия се олюлява, спомняйки си за случая с децата Бюмонт. Полицията и обществото спекулират, че двете отвличания са дело на един и същи извършител. Но, въпреки мащабното разследване, случаите остават неразкрити.

В празничния 25 април на 1978 година берач на гъби открива тялото на млада жена в храсталаците край Труро, на около 80 километра от Аделаида. Макар слабо населен, Труро е разположен близо до световно известната винарска долина Бароса. Съвсем скоро още трупове са открити край Мъри Бридж, крайречно градче на изток от Аделаида, и в сметището на северните предградия. Макар начинът на действие да бил различен – една от жертвите била застреляна, а друга пребита и намушкана с нож – всички били изчезнали между декември 1976 и февруари 1977 година. Впоследствие се установява, че всяка жертва е била отвлечена или от центъра на Аделаида, или от северните предградия. Скоро полицията свързва със случая и други изчезвания на тинейджърки, но успява да идентифицира заподозрян чак през 1979 година. Дотогава случаят, наричан от местните просто „Труро“, затрива общо седем жертви, на възраст от 15 до 26 години.

Джеймс Уилям Милър

Джеймс Уилям Милър, един от двамата мъже, признати в крайна сметка за отговорни за престъпленията, прави признания, уличаващи него и бившия му любовник Кристофър Робин Уоръл. Красивият бисексуален бивш затворник Уоръл загива в пътна катастрофа два дни след изчезването на последната жертва през февруари 1977 година.

Милър завежда полицията на местата, където двамата с Уоръл били погребали или скрили другите си жертви. През март 1980 година Милър е признат за виновен в шест от седемте убийства и осъден на доживотен затвор. Но още преди изхода от процеса му друг сериен случай разтърсва Аделаида през 1979 година.

Осакатеното тяло на Алан Барнс (17 г.) се появява на брега на един водоем северно от Аделаида седмица след изчезването му. Причината за смъртта се оказала кръвозагуба от жестоки анални наранявания. Два месеца по-късно Нийл Муър (25 г.) е открит край солените води на река Порт, с нарязано и запечатано в найлонови торби за боклук тяло. През 1981 година 14-годишният Питър Стогнеф изчезва, бягайки от училище. През февруари следващата година Марк Лангли (18 г.) изчезва близо до река Торенс. Обезобразеният му труп със сръчно изрязан стомах е открит девет дни по-късно на хълмовете. Част от червата му били извадени. Четири месеца по-късно тялото на Питър Стогнеф е открито край Порт Гоулър, в същата изолирана местност, използвана за гробище от убийците „Труро“. Скелетните му останки били нарязани с трион.

Ричард Келвин

Една година по-късно Ричард Келвин (15 г.) – син на известен телевизионен водещ – е отвлечен само на метри от дома си в престижния район на Северна Аделаида. Тялото му впоследствие е изхвърлено на хълмовете. Патолозите забелязват някои стряскащи прилики; анални наранявания и смърт от кръвозагуба. Но съдебномедицинската експертиза установява и нещо ново, което шокира обществото. Според полицията, Ричард Келвин бил държан упоен в продължение на пет седмици преди смъртта си.

Медиите скоро заговорили за предполагаемото съществуване на добре организирана хомосексуална банда серийни убийци, с прякор „Семейството“. Според най-популярните слухове, „Семейството“ преследвало млади мъже, за да прави „снъф“ филми. Последвали още сензационни спекулации. Заговорило се, че огромната мрежа от насилници е позната на полицията, а сред нейните членове има хора от висшето общество на Аделаида. Но в крайна сметка само един човек бил изправен пред правосъдието. Счетоводителят Беван Спенсър фон Айнем бил свързан с убийството на Келвин чрез упойващите лекарства и косми. Бившият студент по медицина Фон Айнем е осъден само за това убийство и получава доживотен затвор.

Беван Спенсър фон Айнем

През 1988 година Беван Спенсър фон Айнем е обвинен също и в убийствата на Алан Барнс и Марк Лангли. Загадъчен свидетел – наричан само „Г-н Б.“ – дава шокиращи показания на досъдебното производство. „Г-н Б.“ заявява, че Фон Айнем е бил замесен във всяко от петте престъпления, наричани от медиите „Семейните убийства“. Но той не спира дотук. Свидетелят казал, че Фон Айнем се е уличил и в случаите с децата Бюмонт и Ратклиф/Гордън. Аделаида била разтърсена от идеята, че толкова профилен убиец е можел да оперира незабелязано от 1966 година насам. Медиите побързали да посочат, че Фон Айнем е достатъчно възрастен, за да бъде извършителят на тези стари престъпления. Но показанията на „г-н Б.“ не били подкрепени от други доказателства и обвинението на можело да продължи. Фон Айнем остава в затвора за убийството на Ричард Келвин и отрича всякакво участие в другите отвличания.

С подобна страховита история зад гърба си, полицията, журналистите и гражданите на Южна Австралия са се научили да не правят прибързани заключения. Когато „само едно тяло“ бъде извадено от земята или открито край някоя река, това може би е само началото. Точно такъв се оказва случая на 16 август 1994 година с неидентифицирания труп, намерен в Лоуър Лайт. Но Австралия трябвало да изчака до 20 май 1999 година, за да види нещо повече от върха на пословичния айсберг. Истината изплува в едно северно убежище, наречено Сноутаун.

Предпазлива култура

Много подробности от този сложен случай са спестени от властите, включително и името на една от жертвите.

Нужно е да се отбележи, че австралийската правно-медийна култура е като цяло доста по-предпазлива от, да речем, тази в Съединените Щати. Налагане на медийно мълчание и драстично ограничаване на отразяването на случая преди началото на процеса са чести мерки, използвани както от защитата, така и от обвинението.

В някои щати в Австралия сексуалните насилници не могат да бъдат идентифицирани в пресата, за да не би това да доведе до разпознаването на тяхна невръстна жертва. Дори при не-сексуалните случаи медиите и техните читатели трябва понякога да изчакат самия процес, за да разберат какво точно се е случило в „задния им двор“.

Друг ярък контраст с презокеанските практики е недопускането на каквито и да било камери в съдебната зала. Затова, адвокатите често дават интервюта на паркинга на съда, а вестниците наемат художници, които да правят скици на случващото се на заседанията.

Когато журналист пише статия, свързана с досъдебно производство, думи като „предполагаем“, „вероятен“ и „евентуален“ трябва задължително да присъстват в текста, за да демонстрират, че никой все още не е намерен за виновен, и че все още много факти са предмет на доказване в съда.

В продължение на много години австралийските законотворци и представители на медиите обсъждат разгорещено и емоционално смисъла от тези контролни мерки. Като основен аргумент в тяхна полза обикновено се изтъква правото на индивида на личен живот и защита, срещу нуждата на обществото да знае и да бъде предупредено за опасността.

Трезорът на Пандора

Провинциален Сноутаун, разположен на около 150 километра северно от Аделаида, приютява около 500-600 жители. Подобно на повечето селски градчета в Южна Австралия, Сноутаун също не избягва икономическите несгоди на щата. Жилищата са евтини, но работа се намира трудно. Докато амбициозната младеж се насочва към големия град в търсене на образование, много от бедните и безработни хора са привлечени от провинцията – единственото място, където биха могли да си позволят дом. Внезапният приток на непознати повишава нивото на дрязги – и престъпност – в консервативните, сплотени градчета.

В началото на 80-те години на 20-и век Сноутаун като че ли все още пазел онази носталгична романтика на стария свят, населен с трудолюбиви, мирни хора. В селището нямало и следа от напрежението и опасностите, свързвани обикновено с големия град. Но на 20 май 1999 година тази традиционна и спокойна аура е разрушена.

Бившият клон на Стейт Банк в Сноутаун

В края на едно сложно и дългогодишно разследване на изчезнали хора, полицията пристига в бившия сноутаунски клон на Стейт Банк. Подобно на много други провинциални банки, клонът отдавна бил затворен. Червената тухлена сграда на главната улица в града се оказва къща на ужасите. Зад дебелата 10 сантиметра метална врата на трезора са открити шест черни пластмасови варела, пълни с киселина и части от човешки тела, сред които 15 стъпала, принадлежащи на 8 различни жертви. Полицията предполагала, че останките на жертвите са стояли там поне три месеца.

Неверие и отвращение обхваща малкия град с разпространяването на новините. Първата тема за разговори била уникалната, противна смрад, освободена с отварянето на трезора.

Полицията претърсва за доказателства и една общинска къща под наем, намираща се на по-малко от километър от банката. Разположена между две църкви, тя била дом на главния заподозрян. Съседите описали обитателите на къщата като отшелници, които никога не си били направили труда да се сближат с местните.

Банковият трезор, в който са открити варелите с трупове

На повече от 100 километра разстояние, на сцената се готвели да излязат и северните предградия на Аделаида, простиращи се между хълмовете и морето. Този район винаги е бил населяван главно от работническата и средна класа.

В деня след находката в Сноутаун, полицията нахлува в три адреса в северните предградия. Трима мъже са арестувани и обвинени в убийство „на неизвестно лице, извършено между 1 август 1993 и 20 май 1999 г.“.

Джон Джъстин Бантинг (32 г.) от Крейгмор, Робърт Джо Уагнър (27 г.) от Елизабет Гроув (описван от съседите си като „мрачен“ и „неграмотен“) и Марк Рей Хейдън (40 г.) от Смитфилд Плейнс са задържани с очакването, че по-късно срещу тях ще бъдат повдигнати още обвинения. Всички изчезват от общественото полезрение в ареста, за да се появят отново на 2 юли 1999 г.

Задържаните Робърт Джо Уагнър и Джон Джъстин Бантинг

В неделя на 23 май полицията се заема да търси още тела. Властите пристигат в предишния дом на Бантинг (който вече е разрушен), въоръжени с високотехнологичен помощник. Вместо традиционните кучета-търсачи и метанови проби, следователите разполагали с радар, разработен да открива мини във Фолкландската война от 1982 година. Компактното изобретение вече се било доказало успешно в откриването на тела в скандално известния британски случай с „Къщата на ужасите“ на серийната двойка Фред и Роуз Уест.

Дупката, изкопана от полицията

Полицията разбива бетонната плоча пред задната врата на общинското жилище. Щом открили почвата, датчикът на уреда показал, че площта от 2 квадратни метра е била разкопавана, а после зарита отново.

В 15:00 часа, след внимателни разкопки, криминалистите откриват човешко тяло на дълбочина около 2 метра, опаковано в няколко отделни найлонови торби. Очевидно, следователите били пристигнали тук, въоръжени с подробна информация. Всъщност, арестите и обиските представлявали кулминацията на дълги месеци на задкулисна подготовка.

Без знанието на предполагаемите извършители, полицейският комисар Нийл Макензи сформира специален отдел за разследване, с кодово име „Карта“, под командването на ветерана старши детектив Пол Шрам. Първоначалната задача на „Карта“ била да разследва връзката между три изчезнали лица.

Обектите на първоначалното разследване били Били Уейн Лейн, 40-годишен трансвестит и осъждан педофил, който изчезва през октомври 1997 година, неговият приятел Клинтън Дъглас Тресайз, видян за последно през 1993 г. на 22-годишна възраст, и Елизабет Хейдън, майка на осем деца, омъжена за един от обвиняемите и обявена за изчезнала през 1999 г. на 37-годишна възраст. Свързването на тези самоличности и техните последни местонахождения и познати в крайна сметка довежда детективите до банковия трезор. Една от главните следи в предходните месеци било придвижването на определени превозни средства в Сноутаун. Тези коли принадлежали на ключови партньори на основните заподозрени. Заподозрени, които очевидно нямали представа, че примката се стяга около тях.

Шокираната общественост с трудност преглътнала подробностите около „трезора на ужасите“ в Сноутаун, а сетне и опакованото в торби тяло в северните предградия на Аделаида. Криминалистите от „Карта“ обявили, че последното тяло вероятно е стояло под земята в продължение на 3-4 години. Но нямало време да се размишлява над значението на този факт. Срядата на 26 май донася нов обрат в случая. Второ, по-старо тяло е открито, погребано буквално под първото. Първоначалната проверка с радара показала, че почвата под първия труп не е била разравяна. Но последвалите сканирания разкрили слягане на почвата над по-ранни разкопки. При повторното разравяне полицията открива скелетни останки на 3 метра дълбочина, този път неопаковани в торби. Бройката на телата достига до десет.

Общественото безпокойство се засилва, заедно с медийните спекулации за самоличността на жертвите. Сестрата на липсващата Елизабет Хейдън казва на журналистите, че тя не би могла да е изчезнала „по собствена воля“, защото много държала на синовете си. Братът на Елизабет, Гарион Синклеър, и неговата съпруга Рей също споделят мрачните си опасения за изчезването й с медиите.

На 27 май полицията съобщава, че първото от 10 тела, открити до сега – това на мъж – е било идентифицирано по пръстовите му отпечатъци. Името на жертвата не е съобщено дори на роднините му. С трима обвинени и куп разпити на съседи, роднини и приятели, започва да се оформя картина на случилото се. Очертава се един изненадващ мотив за убийствата: социално осигурителни пенсии. Федералната осигурителна агенция Сентърлинк пресява документацията си за пенсии по инвалидност, търсейки връзка със списък от изчезнали лица, предоставен им от полицията. Някои от тези изчезвания не били съобщени официално на властите. Други били, но и в двата случая пенсиите продължавали да бъдат изпращани. И някой очевидно ги получавал.

Някои медии предполагат, че зад престъпленията се крият второстепенни мотиви от психосексуално естество. Други намекват за възможна връзка на един от предполагаемите извършители с неонацистки организации. Но, като цяло, пресата остава фокусирана главно върху финансовия мотив. Някои следователи подозират, че пенсиите на жертвите са били източвани в продължение на години след тяхното изчезване. Серийни убийства за серийна изгода.

Разследването прибягва до помощта на американския криминален психиатър от ФБР д-р Парк Дийц. Той сравнява техниката на изхвърляне на телата в Сноутаун с тази на профилния сериен убиец Джефри Дамър, който убива сам 17 млади момчета и мъже. Научавайки че в случая Сноутаун са замесени трима извършители, д-р Дийц добавя коментар към мнението си за мотива. Неговото експертно мнение е, че в случаи, в които са замесени трима или повече убийци, мотивът обикновено се оказва финансов, а не сексуален. Това със сигурност съвпада с гледната точка на специален отдел „Карта“. Но предстоял неочакван обрат. Тримата предполагаеми извършители скоро се сдобиват с компания.

Четирима

На 2 юни детективите от „Карта“ извършват пореден арест в северните предградия и 19-годишният Джеймс Спиридон Власакис се превръща в четвъртия обвиняем по случая. Според собствените му показания той бил извършил убийство в Сноутаун на 4 май. Изявленията му обаче се запазват в тайна от публичното внимание.

Прокуратурата се сдобива със забрана за разгласяване на повечето подробности от признанията на Власакис, сред които и името на неговата жертва. След искане на медиите забраната да бъде вдигната, мировият съдия Дейвид Суейн провежда заседание край леглото на Власакис в психиатричната б�